Той посочи към гарафа с уиски, поставена на малка дъбова масичка, до която бе приготвена една-единствена кристална чаша.
— Май ми е прекалено рано, синко. Не всички сме пияници като теб — грубо го отряза Стоктън.
— Не ме наричай „синко“. — Масо сви рамене. — Реших, че може да ти потрябва.
— И защо?
На вратата се почука.
— Влезте — извика Том Масо.
И се усмихна.
Пийт Стоктън зяпна. Влязоха Хю Монфърт и Софи Масо. Или по-точно, Софи Монфърт. Все тая. Хладнокръвни като статуи, Монфърт бе с един от неизменните си стилни тъмни костюми, а Софи бе с кремава копринена пола, чорапи и обувки в тон и кремава риза, цялата окичена с перли и златни гривни.
— Мамо, Хю, Пийт тъкмо ме питаше защо ще му е нужно питие в единадесет часа сутринта.
Софи заговори първа. Помнеше гласа й, мек и галещ английски с лек френски акцент. Винаги се бе присмивал на наивността й, но когато днес заговори, в тона й се долавяше стоманена нотка.
— Сигурно защото Том ви разори, господин Стоктън. Така, както вие искахте да разорите нас и както ограбихте спестяванията на милиони акционери на „Дом Масо“.
Пийт се засмя.
— Нека не се увличаме, госпожо. Той получи обратно компанията на баща си, но си плати солидно за това. Искате да се наречете победители? Та вие само платихте откупа, който аз поисках. — Изгледа презрително Том. — А това боли много повече от ритник в слабините… синко.
— Том не ти е платил нищо — обади се Хю Монфърт. — Или поне нищо, което си струва. Докато продажбата на част от компанията на толкова ниска цена определено ще предизвика уволнението ти.
— Щом наричаш нищо три милиона акции в компанията майка. — Пийт вдигна очи към тавана. — Не се отказваш никога, нали, Монфърт? Винаги когато той продаде и едно бижу и аз ще получавам дял. Когато той спечели някакви пари, и аз ще печеля. Нека ме уволни от „Мейбъри“! Нямам нужда от онези нещастници. Предпочитам личните доходи. Работата е за глупаците.
Той самодоволно потупа договора си. Беше на сигурно място, до гърдите му, съвсем солиден в белия си плик с монограм на Масо.
— Не съм ти дал три милиона акции в компанията майка — заяви Том Масо.
Стоктън зяпна.
— О, да, добър опит, нещастнико. Прочетох договора пет пъти. Три милиона акции на „Багателс Инкорпорейтид“.
— Казах ти, че „Багателс“ е учредена в Швейцария. Докато ти си горд собственик на три милиона акции в „Багателс Инкорпорейтид, ЮА“, „Багателс Инкорпорейтид, Южна Африка“. — Младежът вдигна рамене. — Която няма никакви активи.
Стоктън остана без дъх, изведнъж му призля.
— Ти!? Ти… дребен негодник! Да не би да искаш да ме измамиш!
— Навярно така както и ти ме измами, когато ми обеща ръководен пост в „Дом Масо“.
Стоктън се запъти с препъване към вратата. С ужас си спомни репликата на адвоката, че ще побърза да обяви сделката. И че Том бе помолил да подготвят изявление пред пресата…
— Можеш да вървиш по дяволите — изсъска той. — Няма да ми откраднеш компанията!
— Точно така. Не я крада — купувам я за тридесет милиона евро. Отстъпката наистина е голяма, но не и нелогична. Ще издържи пред съда. — Масо се усмихна. — Освен това правя услуга на акционерите. Онези, които ще притежават акции в новата компания „Дом Масо“, ще спечелят много пари. Собствениците на „Мейбъри“ може и да пострадат първоначално, но след като те уволнят, управлението ще се подобри. В крайна сметка всички печелят. — Той замълча за миг. — Освен теб, разбира се.
— Противен малък негодник! — изкрещя Стоктън. — И ти също, Монфърт, както и ти, проклета…
— На твое място много бих внимавал как се обръщаш към съпругата ми — тихо го прекъсна Монфърт.
Пийт отстъпи и измъкна мобилния телефон от джоба си.
— Ще анулирам сделката. Ще я отменя. Ще кажа, че съм бил заплашен…
— Ще кажеш, че си приел подкуп? — Хю Монфърт се усмихна. — Едва ли, Пийт. Можеш да продадеш къщата си, да върнеш колите си, да продадеш бижутата на жена си — тогава може би ще ти останат достатъчно пари, за да си наемеш апартамент с две спални. Но съм сигурен, че това е много по-добре, отколкото да идеш в затвора.
— Сделката е приключена — осведоми го Масо. — Вече е обявена в цялата преса. Предлагам ти да се опиташ да подадеш оставка с останките от достойнството си.
— Да се продъниш вдън земя дано! — Стоктън видимо не бе на себе си. — Дано гориш в ада!
Мушна мобилния телефон обратно в джоба си и със залитане излезе от залата. Монфърт и Софи отстъпиха встрани, за да му направят път.
— Май беше забавно.
Том се усмихна широко, докато наблюдаваше отстъплението му. Обзе го невероятно спокойствие и облекчение, примесено с усещане за справедливост. Беше си върнал компанията на баща си. И този път нямаше да обърка всичко.