Тя се изправи. През дебелите стъкла на прозорците можеше да види силуета на Хю, който се разхождаше под върбите.
— В известен смисъл, Том, се радвам, че стана така. Радвам се, че знаеш. Защото сега всичко е напълно ясно. Най-после нямаме никакви тайни помежду си.
Пиер седеше на топло в колата под наем. И никой не поглеждаше към него. Нито един от тях. Нито синът му, нито жена му, нито англичанинът. Излязоха от неговия замък, засмени и весели; дебелият американец вече си бе тръгнал с колата.
Видя как жена му и англичанинът се сбогуват със сина му. Томас, естествено, беше възмъжал неузнаваемо. Всяка черта на лицето му му напомняше за годините на собствената му младост.
Но в душата му нямаше никаква топлота.
В гърдите му бушуваше гняв. Усещаше, че губи контрол, и дълбоките чувства, които изпитваше, го шокираха.
Беше се завърнал. И всички, които го бяха предали, скоро щяха да го научат.
Петдесет и четвърта глава
Денят започна като всеки друг.
Том се събуди в леглото си. На нощното шкафче звънеше алармата, която бе напълно съвременна, в доста необичаен контраст с великолепните антики от осемнадесети век в стаята. Беше още тъмно, но се усещаше отпочинал. Само след секунди вече бе скочил от леглото.
Усещането бе същото като преди много години, когато беше малък и се събуждаше в коледната утрин. Независимо колко кратка бе нощта, просто нямаше как да се спи, след като Дядо Коледа бе минал още в пет и половина с чувала си с подаръци…
Нищо друго не би могло да разбуди човека с такава свежест, както чистата радост.
Щеше да поеме семейната фирма. И този път щеше да е наистина.
Том хукна към банята и бързо се пъхна под душа в мраморната кабинка. Пресата направо бе пощуряла; той ги бе насочил, заедно с всичките им въпроси, към една първокласна и много изискана агенция за връзки с обществеността, която бе наел незабавно със средства на новата компания. Нямаше да позволи Джуди да продължава да саботира изявите на „Масо“ в пресата. Журналистите несъмнено щяха да го преследват, да искат да го снимат или интервюират. Том не се интересуваше нито от едното, нито от другото. Щеше да е доволен, ако не се налага да се срещне с нито един журналист до края на живота си.
Възхищаваше се на типично английската сдържаност на Хю Монфърт. Никакви интервюта. Никакви снимки или коментари. Убийството на Лазар се разследваше от полицията, значи всички въпроси трябваше да се отправят към нея. Господин Стоктън бил уволнен от „Мейбъри“ и го разследвали за корупция? Значи трябва да се обадят на „Мейбъри“. Той няма какво да каже.
Първата задача на Том относно бизнеса бе да намери главен изпълнителен директор.
Предстоеше му да потърси способен мениджър, някой много добър. Човек с новаторски идеи и размах, но същевременно консервативен по отношение на финансите. И когато се спреше на някое име, щеше да помоли Хю да го провери.
Том бе открил нещо важно. Възнамеряваше да ръководи най-голямата компания за изискани бижута в света. За това щеше да му е нужно време и търпение. Както и много знания, които се налагаше да придобие почти в движение.
Много неща, много информация, включително и опит му липсваха. Сега можеше да си го признае. Затова щеше да намери човек, който да се погрижи за компанията.
А после щеше да се върне в Оксфорд.
Искаше да завърши бакалавърската си програма, а после да запише магистратура по бизнес администрация. Беше му омръзнало да бърза да порасне. Щеше да учи заради самото учене и да опознава бизнеса; щеше да следи как вървят нещата в „Дом Масо“, докато е на острова; да издържа детето си, да плати на Джуди…
И да ухажва Поли.
Облече се и слезе долу; хората от персонала вече бяха будни; готвачът му бе приготвил цяла кана прясно кафе с аромат на ванилия и топли, пухкави кроасани. Прекрасните сутрешни френски кроасани — той ги изгълта набързо заедно с горещото кафе.
Колата го чакаше на алеята, моторът тихо работеше, фаровете осветяваха чакъла, от колата се издигаше пара в утринния хлад. На предната седалка забеляза силуета на Ричард, шофьора му. На изток проблясваха първите златисто оранжеви лъчи на утрото.
Том се почувства изпълнен с надежди. Щеше да отиде в офиса и най-напред щеше да се обади на Поли. Не знаеше дали тя би се заинтересувала от един самотен баща с неговите емоционални проблеми, но имаше само един начин да разбере това.
Ричард го забеляза и слезе от колата, за да му отвори задната врата.
— Добро утро, мосю.