Журналистите направо полудяха; не се чуваше нищо сред бурята от въпроси и затова избра просто един мъж в предната редица.
— Да?
— Ще се опитате ли да си върнете съпругата?
— Ами… това зависи от нея, разбира се. Разбрах, че на Софи са й наговорили куп лъжи за поведението ми по време на брака ни. — Пиер се вгледа прочувствено в камерата. — Ако можеш да чуеш това, скъпа… Моля се на Бога отново да се съберем като семейство. Ожених се за теб пред Господ и още съм тук. Софи, време е да се върнеш у дома.
Вдигна ръка, за да утихне малко шумът, опита се да каже още нещо, но не можа… всичко бе толкова лесно. Джуди, която забеляза предварително уговорения сигнал, скочи и взе микрофона.
— Благодаря ви, дами и господа, това беше всичко. Моля ви да дадете малко време на мосю Масо да се съвземе от преживяното. Сега ще го закарам до замъка, където той ще се срещне с майка си.
— Да, благодаря; да, чух. Довиждане.
Хю остави слушалката и стана. Лицето му бе посивяло.
— Госпожо Пърси…
— Да, сър. — Елизабет се отзова мигновено. — Аз ще заключа офиса. — Тя остана за миг до вратата. — Господин Монфърт… Хю… ужасно съжалявам.
— Благодаря — мрачно отвърна той. — Къде е…
Канеше се да каже „госпожа Монфърт“, но думите замръзнаха на устните му.
— В студиото, заедно със семейство Брант.
— У нея ли е мобилният й телефон?
— Не, сър. Остави го при мен. Не искаше никой да ги безпокои по време на срещата.
— Благодаря ти.
Когато Елизабет излезе, той погледна часовника си. Едва девет и половина сутринта; срещата й трябваше да продължи поне още час. Надяваше се, че не са направили почивка за кафе. Това бе нещо, което трябваше да чуе само от него.
На улицата задръстването бе ужасно; въпреки новите високи такси за движение в центъра по време на пиковия час никой не можеше да помръдне. Хю не можеше да рискува да попадне в задръстване. „Ковънт Гардън“ бе само на пет километра по права линия; въпреки скъпия си костюм от „Савил роу“ и обувки „Джон Лоб“ той хукна да бяга.
Хората го зяпаха, но той не им обръщаше внимание. Софи, съпругата му — не просто съпругата му, а любовта на живота му, надеждата му, целият му живот — само за нея мислеше сега. Ако я изгубеше, нямаше смисъл да живее. Хю се възползва максимално от военните си тренировки. Бягаше така, сякаш го преследват хиляди дяволи; и донякъде бе точно така.
Софи вдигна брошката в ръка и въздъхна от удоволствие.
Наистина бе прелестно творение — лале, пъпка с листенца от бяло-кремави малки перлички, изпъстрени с нишки от жълти сапфири; стъбълцето представляваше редичка изумруди и три листенца от перидот, руски диопсид и гранат. Камъните не бяха скъпи, но великолепието се дължеше на различните оттенъци на зеления цвят — бледо, тъмно и тревистозелено, те придаваха на цветето изящна правдоподобност, каквато човек очаква да види в бижу, изложено в музей.
— Четиринадесет карата, нали?
— Да — отговори й Рейчъл Грийнберг. — Цената му ще бъде четиристотин деветдесет и девет евро.
— Не е възможно! — възкликна Софи. — Наистина ли можете да я смъкнете толкова ниско?
— Производствената цена ще бъде едва сто и десет. Мисля, че ще продадем цялата серия — гордо заяви тя. — Има и модел в червено, направен е от вишневочервени опали, и жълт модел с цитрини, и двете имат бели и сини нишки от малки перлички и иолит.
— Фантастично. — Софи погали малкото блестящо бижу. — Толкова са елегантни! Прекрасни украшения за пролетта. Можете да ги продавате за хиляди. Какво мислят семейство Брант?
Рейчъл се изчерви.
— Бяха много мили…
— Сигурна съм в това. Отлична работа. — Софи погледна младата дизайнерка. Очевидно бе, че произведението е на ученик на Гертруд; добър знак. Възрастните Брант нямаше да живеят вечно, а и „Монфърт“ не можеше да разчита само на един дизайнер. Пийт Стоктън бе научил това прекалено късно. — Нямам търпение да го изпратя на „Вог“ и „Космополитън“. Поздравления, Рейчъл. Ще получиш премия.
Рейчъл засия.
— Наистина ли?
Тя бе едва на двадесет и четири.
— Разбира се. Един процент от печалбата от продажбите на тази серия. Може да се окаже доста добра сума, ако потръгне така, както очаквам.
Младата жена бе направо смаяна. Софи се усмихна. Искаше момичето да разбере: бизнесът е забавен и ако направиш нещо, което се радва на търговски успех, значи ти се полага и да спечелиш. Как иначе можеш да накараш хората да дават най-доброто от себе си.