На вратата се почука рязко. Софи веднага позна кой е и се зарадва. Хю! Какво ли правеше тук? Може би е дошъл да я заведе на обяд — малко рано. Или да откраднат малко време за секс. Това би било наистина хубаво.
— Слушай, Рейчъл, предлагам да си вземеш почивка до края на деня. Влез! — извика тя.
Вратата се отвори и наистина се показа Хю — задъхан, изпотен. Радостното й вълнение се изпари на мига.
— Господин Монфърт… — Рейчъл също го забеляза. — Добре ли сте?
Той я погледна и тя се дръпна назад.
— Оставете ни за малко, ако обичате, госпожице Грийнберг.
— Да, разбира се — измърмори тя и побърза да излезе от стаята.
— Боже мой, скъпи, какво е станало? — възкликна Софи. Обзе я тревога. — Не е нещо с Том, нали? Не и моят Том?
— Не, никой не е умрял. — Хю се намръщи. — Всъщност… точно обратното.
Целият бе плувнал в пот; Софи забеляза петната по ризата му.
— Скъпи… мили мой — обади се тя.
— Недей. — Хю вдигна ръка. — Софи, не ме наричай така.
Тя се вторачи в него.
— Софи. — Нямаше по-лесен начин да го каже. — Пиер е жив.
— Какво?! — прошепна тя.
— Пиер е жив. В Париж е.
— Невъзможно.
— Казва, че бил отвлечен и държан в затвор в Русия. Отрича да е имал връзка с Джуди. Твърди, че приказките за него и другите жени са просто слухове.
Тя стоеше на мястото си — закована, бездиханна. Не можеше да осъзнае чутото.
— Говорил си с Пиер? — почти без глас попита тя.
— По телевизията излъчиха пресконференцията му.
— Не е той. Някой маниак, натрапник, луд…
— Той е, Софи. Няма грешка. Изглежда точно като Том след тридесет и пет години. А и освен това си го спомням добре — с натежал глас отвърна Хю.
Софи не можеше да отрони дума. Не бе шега — Хю никога не би се пошегувал с нея по този начин. Остана загледана в празното пространство.
— Хю, вярно ли е? Че не е имало никакви други жени?
— Всички знаеха, че около него винаги има много жени. Лично аз не съм следил клюкарските издания. — Дълго и мъчително бе обмислял как да отговори на този въпрос. — Мисля, че е имало, макар че нямам доказателства.
— Тогава защо не ми се е обадил?
— Отговорът му е, че е бил толкова наранен от това, което той нарича предателство от твоя страна, че не е могъл да те погледне в лицето. Отседнал е при Джуди Дийн, за която отрича да е негова любовница.
Софи затвори очи и се опита да приеме болката.
— Той лъже — каза тя накрая и Хю почувства как се отпуска поне един от металните обръчи на мъката, стегнали сърцето му. — Онзи разговор в кабинета ми, когато научих, че Джуди му е била любовница. Тя не беше луда и не лъжеше. Изневерявал ми е цели осем години.
В стаята се възцари тежка тишина.
— Женени ли сме двамата с теб? — попита Хю накрая.
Софи поклати глава безмълвно. Сълза се търкулна по бузата й.
— Той се връща в замъка.
— Том ще бъде там. Трябва да отида — каза тя. — Трябва да се срещна с него.
Хю замълча. Нима тя нямаше да му каже нищо? Той не би могъл да я попита.
— Скъпи мой — каза тя. — Аз още съм омъжена за Пиер. Но мога да се разведа с него.
— Мислех, че католиците не приемат развода.
— Граждански развод по уважителни причини е съвсем приемливо решение, когато е наистина необходим. Според мен в случая е така, нали?
— Значи можем да се оженим след това?
— Все още ще бъда негова жена пред очите на Господ. Но ще потърся анулиране на брака. Не смятам, че е възнамерявал да ми бъде верен, когато се е оженил за мен. Аз… аз наистина мислех, че ще го обичам. — Звучеше отчаяна. — Ще се наложи да докажа какво е възнамерявал… Още по онова време.
— А можеш ли?
Тя замълча за миг.
— Не знам.
— Обичам те — каза Хю.
— И аз те обичам. Винаги ще те обичам.
— Нямам какво да ви кажа. Без коментар — викна Том Масо.
Промуши се през тълпата фотографи. Светкавиците блясваха в лицето му, под носа му завираха микрофони, ярките светлини на камерите го заслепяваха.
— Направете път! — викна той. Рязко отвори вратата на ламборгинито си. — Моля ви, напуснете! Това е частна собственост. Също както и замъкът. Ако ви заваря върху моята земя, ще извикам полицията.
— Не е ли собственост на баща ви? — извика някаква жена. — Ядосан ли сте, че загубихте наследството си?
Том затръшна здраво вратата. Сърцето му биеше оглушително, беше му трудно да диша. Тропаха по прозорците, светкавиците не спираха да избухват и светлината им хвърляше странни отблясъци вътре в колата. Дланите му бяха овлажнели от прилива на адреналин и той ги попи в панталоните си. Пое си дълбоко въздух. Не искаше да загине в катастрофа точно преди да види баща си.