Тя вярваше в Господ. И във вярата си. Не би отишла при Хю, ако наистина бе омъжена за Пиер. Щеше да живее сама и да се среща единствено с Том; щеше да се подчини на Божия закон.
И да мрази Пиер заради всичко, което й бе причинил.
Буйният огън пращеше и съскаше в каменната камина. Тя бе най-голямата в целия замък; топлината от нея смекчаваше въздуха в стаята, а пламъците караха сенките да танцуват по стените.
Софи се озърна наоколо — към портретите по стените, по фините дамаски и старинните пушки, по римските и гръцките статуи. Тази великолепна зала някога бе сред любимите й места. Тази вечер я мразеше. Тя бе затвор.
Господи, колко се нуждаеше от Хю.
Той я бе докарал до замъка, но не бе останал. Тя не можеше да го позволи. Том щеше да се срещне с баща си. Това бе събитие за семейство Масо и други хора не биваше да присъстват.
— Студено ли ти е, Софи? — любезно се поинтересува Катрин.
Софи я погледна уморено.
— Не.
— Сигурна съм, че е така — Катрин се усмихна злобно и просъска: — Всички сме огрени от пламъка на любовта. Особено онези от нас, които запазихме вярата си.
Том стоеше безмълвен. Гледаше в празното пространство и Софи забеляза как пръстите му стиснаха по-здраво облегалката на креслото.
Тя се опита да внесе малко ентусиазъм.
— Слава на Бога, че Пиер е жив и здрав. Това е… истинска благословия.
Пиер беше син на Катрин и баща на Том. Те винаги щяха да го обичат по начин, по който тя никога не би могла.
— Няма нужда да благодариш на Бога. Пиер сам се грижи за себе си.
Нагласи масивното си колие от искрящи диаманти; те проблеснаха и заискриха под светлината на огъня. Софи никога не я бе виждала облечена така; появяването й на нейното парти бледнееше пред вида й тази вечер.
Когато Катрин бе влязла в стаята, в цялото великолепие на кралица-майка, Софи направо остана без дъх. Отдалеч възрастната жена изглеждаше поне с двадесет години по-млада. Косата й бе силно опъната назад и изтънялата кожа на лицето й бе гладко изпъната. Скулите и очите й бяха професионално гримирани; отпуснатите гънки на тънката й шия бяха напълно скрити под широкото диамантено колие, което вероятно бе най-скъпото бижу в личната й колекция. Преди години Пиер бе обяснил, че е принадлежало на императрица Евгения. Роклята й бе от сатен в галещ окото сив оттенък, с подчертан от строг корсет силует и пищна пола; ръцете й бяха скрити в дантелени ръкавици в екрю, без пръсти, за да не се виждат тъмните старчески петна по тях; а Софи подозираше, че под елегантните гънки на полата си Катрин е сложила обувки с ток.
На дясната й ръка имаше великолепен златен пръстен със спесартит, осемнадесеткаратов, обкръжен с прелестни диаманти, както и масивна гривна от изящно изработено руско злато. Все едно се бе приготвила за бал в двореца на царя.
Софи бе изумена; старата жена изглеждаше направо привлекателна… под определена светлина, както в случая — огряна от танцуващите пламъци, а не от ярките лъчи на слънцето.
Тя самата не се бе преоблякла. Не искаше да прави никакви драматични жестове, щеше просто да присъства. Беше с костюма, с който бе пристигнала; семпъл, елегантен модел на „Живанши“ в наситеносиньо и носеше колие с висулка от сапфир, подарък от Хю. Бе свалила годежния си пръстен, както и втората си венчална халка.
Първата също щеше да махне. Но… — отново погледна сина си — не тази вечер.
Чуха някакъв звук, скърцане на гуми върху чакъла. Всички го чуха.
— Той е тук — викна радостно Катрин; гласът й бе ясен и висок като на млада жена. — Пиер! Тук е! У дома!
Софи се почувства замаяна, стана й зле, но сега не беше важно как се чувства тя. Отиде до Том, стисна ръцете му и го прегърна.
— Радвам се за теб, миличък — прошепна тя. — Обичам те, Том, толкова много те обичам.
Той я задържа в прегръдката си; толкова силно я стискаше, че чак я заболя.
Появи се икономът. Гласът му трепереше.
— Дами, мосю — тържествено обяви той. — Господарят Пиер Масо пристигна.
А после в стаята влезе съпругът й.
С Джуди Дийн, точно зад гърба му. Софи остана без дъх. Чу как Катрин си пое рязко въздух. Том я стисна още по-силно, болезнено. Джуди тържествуващо ги дари със сияйна усмивка; беше в яркочервена рокля от лъскава коприна, а шията й бе обсипана с рубини. Пиер бе с костюм. Очите му изгледаха сухо и тримата.
— Е — обади се той. — Върнах се у дома.
Петдесет и пета глава
Пиер се обърна към иконома:
— Затвори вратата и се постарай никой да не ни безпокои.
— Да, мосю.
Софи погледна Джуди. Как бе посмял да го направи? Да я доведе тук! Прехапа устни, а гневът се надигна в гърдите й. Но синът й стискаше ръката й. Затова не каза нищо.