— Не — обади се Софи.
Изненада сама себе си, гласът й бе силен, звучеше ясно и спокойно.
— Какво искаш да кажеш с това „не“? — попита той със скрита заплаха в гласа.
Това не я стресна. Тя не му обърна внимание и заговори на сина им:
— Том, много съжалявам, скъпи, но мисля, че е добре да изясним някои неща още в началото. За семейството ще е по-добре така.
— Всичко е наред, мамо. — Том избърса очите си и кимна. — Съгласен съм, наистина трябва да изясним много неща помежду ни.
— Пиер, не съм готова да живея като твоя съпруга. Благодаря на Господ, че си жив и че си добре, но решението ми е да подам молба за анулиране на брака.
Той не можеше да повярва.
— Току-що ти казах, че Божият закон…
— Не вярвам, че изобщо те е грижа за Божия закон — студено отвърна Софи. — Знам, че никога не си имал намерение да ми бъдеш верен. Знам, че си имал много жени. Но двамата имаме син и се надявам да запазим цивилизовани отношения. Дори дружелюбни. Но още утре ще подам документи за граждански развод и ще поискам бракът ни да бъде анулиран.
— Аз ще напусна работа; новата компания и бездруго ти принадлежи. — Том се изправи. — Но ще се върна в Оксфорд, татко. И никога няма да разменя и дума с Джуди Дийн. Ако я доведеш на място, където съм поканен и аз, просто ще си тръгна. Искам да си наясно отсега. Това не подлежи на обсъждане.
Пиер зяпна.
Не можеше да повярва. Това просто не можеше да е истина. Неговият мекушав син и покорната му съпруга. Да го предизвикват. Да откажат да му се подчинят. Софи, за която бе сигурен, че ще подскочи при първото споменаване за религиозните му прозрения…
— Няма да се съглася на анулиране на брака — заяви той с леден тон. — Ще оспорвам решението ти и ще стигна чак до Ватикана. Никога няма да можеш да се омъжиш за онзи английски негодник. Ще обичаш само мен, ще бъдеш с мен, иначе ще си останеш самотна и нещастна старица до края на дните си.
Софи не можа да се сдържи.
— Изборът не е труден — презрително отсече тя.
Том настръхна срещу баща си.
— Не говори така на мама, татко. Вината е твоя, а не нейна. Тя не ти принадлежи. Беше ти добра съпруга.
Като червена мъгла, неподправен, мощен гняв се надигна в гърлото му и го задуши.
— Осмеляваш се да застанеш на нейна страна — каза той. Цялата ледена властност на характера му сега заплашително се заби в сина му. — Ти си моя кръв.
— Да, но също и нейна — спокойно отвърна Том.
— Мога да те лиша от наследство. Ще бъдеш беден като просяк.
— Обичам те, татко. — Том изпъна рамене и отстъпи назад. — Но не ме заплашвай.
— Скъпи. — Софи сложи ръка на рамото му. — Баща ти не е на себе си. Преминал е през ужасно изпитание…
— Не смей да говориш за мен снизходително! — изрева Пиер. — Да не си посмяла! Ти си моя жена, Софи, и ще останеш в моя дом!
Трепереше. Никога, през целия му живот, пронизан от най-необичайни събития, никой не му се бе противопоставял по такъв начин. Никога така директно, открито, право в лицето. В това бе неговата магия, чарът на Пиер Масо, Пьотр Владеквич, Владек, безименния — той можеше, бе призван да манипулира хората; те бяха неговите играчки, играчки, над които властваше, които местеше в центъра или в ъгъла според собствената си воля и те му се подчиняваха напълно. А нима от всички същества по света тези не му принадлежаха най-пълно?
В този момент се чу и друг шум.
— Пиер, Пиер.
Той се извърна рязко в гнева си. Катрин — ето я и нея, неговата Наташа, и тя също се обаждаше не на място. Бе се приближила до него, облечена в богатата си премяна… Да, у нея още имаше следи от някогашната й красота.
— Тя не е твоя жена, Пиер! Нямаш нужда от нея!
Трескавият блясък в очите й му убягна и той само я побутна леко — да се маха от пътя му.
— Замълчи — просъска й.
Но тя остана на мястото си. Дърпаше го за ръцете, търсеше вниманието му.
— Ти си мой. — Катрин-Наташа се усмихна; погледът й бе налудничав и напрегнат, което сякаш нажежи въздуха. — След всичко! След всичките тези години. — Приближи се съвсем близо до него, старческите й очи горяха, дъхът й го облъхна. — Бях ти вярна. Подчинявах ти се. Най-накрая аз съм тази, която спечели! Нали? Ти си мой, завинаги — завинаги! Както винаги съм вярвала, че ще бъде. Никоя от тях не значеше нищо за теб. Само аз!
Той гневно поклати глава.
— Успокой се!
— А тази уличница защо е тук? Отпрати я. Тя не е за теб — бъбреше Катрин, сякаш не на себе си. — Аз съм тук, тук съм, най-накрая… аз съм тук, тази, която вярваше в теб, скъпи мой, моят Пиер…
— Бабо. — Том най-сетне успя да отвори уста. — Това е проблем между мама и татко. Не бива да се месиш.