— Не я ли чу? — почти истерично викна Катрин. — Тя не те обича! Никога не те е обичала! Тя не може да бъде твоя жена!
— Бабо…
— Млъквай! — просъска тя към Том с внезапна отровна омраза. — Ти също го предаде! Ти си едно нищо! И ти си като нея, изцяло нейно копие!
Пиер се вторачи в Катрин и рязко рече:
— Майко, овладей се.
Но тя се бе вкопчила в него; под дантелените ръкавици усещаше съсухрените й старчески ръце, настойчиви, корави, като пипала на изплашено до смърт животно.
— Не искам тази уличница тук… не я искам в дома ни…
— Домът е негов! — викна Джуди, която не можеше повече да търпи излиянията на старицата. — Не е твой! Ти си болна! Ненавиждаш всяка жена, която е до него! Но знай, ако не е Софи, тогава ще съм аз! Аз! Аз го обичам!
Червената гневна мъгла в съзнанието на Пиер бе пронизана от ново чувство: той усети страх. Обърна се рязко към Катрин. Глупачка, стара глупачка!
— Майко! — остро викна той.
Но тя впи поглед в лицето му с блеснали замъглени очи.
— Кажи им, Пиер! Кажи им, Пьотр — кажи им! Време е — това е нашето време. Тя е нищожество, предателка!
— Ти си полудяла! — студено отсече той.
— Не. Чаках достатъчно дълго. Сега моментът настъпи! — Катрин се засмя диво и високо в някакъв налудничав триумф. — Ти обичаш мен, кажи им, че обичаш мен! Изгони ги! — Тя махна към Софи и Джуди. — Те не са за теб! Ти избра мен, само мен!
— Ти си негова майка! — викна Джуди.
— Не! — Катрин отстъпи назад и много късно, прекалено късно той забеляза, че лудостта, манията й е преминала границите и бушува в очите й. — Не съм му майка! Аз съм негова жена! Неговата жена Наташа! Обичам го! Убих заради него! Ти си едно нищожество, една уличница! И ти — извърна се тя към Софи, — и ти си една никаквица! Никога не си била достойна да бъдеш негова жена!
— Майка ми не е добре — каза Пиер.
Тогава Катрин изви глава, погледна го в лицето и заговори бавно:
— Аз не изгубих вяра в теб. Аз, само аз. Тази жена те предаде, напусна те заради англичанина. А уличницата спеше със сина ти. Но аз ти бях вярна. Кажи им, че ме обичаш, Пьотр. Разкажи им за нас. Разкрий им истината, че съм твоя жена. Не Софи. Аз, Наташа. Наташа Владеквич. Твоята истинска жена.
Софи стисна здраво Том. И двамата останаха вцепенени от сцената, която се разиграваше пред очите им.
— Майко, престани! Ти не си на себе си! — със смразяващ глас процеди Пиер.
— Нее! — викна тя и сега в гласа й имаше още нещо. Ужасяващ, бавно разгарящ се гняв. — Нее. Този път няма да ме предадеш. Ти ще избереш мен.
— Трябва да се обадим в болница — мрачно обяви Пиер. — Майка ми е полудяла.
Катрин се нахвърли върху Софи, хвана я с налудничава сила за дрехата; омраза, дълбока омраза бе изписана върху лицето й.
— Името му е Пьотр. Аз съм Наташа. Той ме намери в Естония. Бяхме влюбени, избягахме във Финландия. Той уби племенницата ми, за да дойдем тук, тя се казваше Од…
— Млъкни! — изкрещя Пиер.
— Нямаше никаква фирма „Дом Масо“ — Катрин вече виеше като вълчица. — Има само един мъртъв часовникар, Жил, и съпругата му. Той уби и двамата. Аз трябваше да се преструвам на негова майка, аз го обичах, толкова много го обичах! Ти никога не си го обичала! А той те дари със син! Но аз, аз съм тази, с която е бил през целия си живот!
— Мили боже! — Том най-сетне успя да продума. — Вярно ли е това, татко?
Джуди, застанала до вратата, залитна; краката й се огънаха и тя се вкопчи в близката масичка.
— Ти си убил Грегоар — едва успя да каже тя. — Вярно е, ти си го убил…
Пиер усети как червената мъгла се сгъстява още повече и гневът изцяло го погълна. Нахвърли се върху Наташа.
— Ти си предателка! Луда старица! Не си достойна за мен! Дори не знаеш името ми! Никога не съм се казвал Пьотр…
От гърлото на Софи излезе сподавен вик. Том побутна майка си зад гърба си и стисна здраво ръжена…
Пиер изведнъж осъзна. Бе крещял на руски.
А сега и Катрин му крещеше в отговор, отново на руски:
— Ти си мой, мой си, мой! Аз съм твоя жена! — Тя се втурна към него. — Аз съм твоя жена…
Той започна да я ругае, буташе я грубо, заплашваше я, че ще я убие, ще я удуши…
Но нищо не излизаше от устните му. Някакво съскане. Само съскане. И тогава забеляза първите червени пръски.
Софи изкрещя. Том се втурна към двамата.
А после болката…
Пиер, Пьотр, Владек… вдигна ръка… напипа дупката в гърлото си, видя дългото острие в ръката й. Дълго, остро… от чисто злато и искреше, обсипано с диаманти… Катрин бе използвала фибата за коса като острие. Докато тръпнеше в агония, Пиер се запита колко дълго е чакала. Дали винаги е знаела, че този миг ще настъпи?
Опита се да извика. От устата му не излезе никакъв звук. Спомни си за Жил и Матилда. За Од. За баща си…