Кръв, кръв. Боже, каква болка! Непоносима…
— Татко! — викна Том. — Татко, татко!
Синът му го подхвана; той усети пръстите му върху раната, почувства дланта му, която отчаяно, безсилно се мъчеше да запуши понизаното му гърло… Погледът му се вторачи в очите на Том…
В последните си мигове той осъзна с изненада, че там, в тези синовни очи, има любов — истинска любов. И като че ли за един-единствен миг Владек се разкая…
Не можеше да говори. Отново потърси очите на Том. И в този единствен и безкрайно кратък миг сякаш с последните искрици от живота си отвърна на любовта му и поиска неговата прошка.
А после умря.
Катрин-Наташа се изтръгна от ръцете на Софи; цялата опръскана с кръвта на Пиер, тя стенеше. Пронизителен остър вик като на ранено животно се изтръгна от дълбините на душата й. И в този миг, преди някой да успее да реагира, тя стисна диамантеното острие и със старческите си ръце, задвижени със сетни остатъци от сила, го забоде право в сърцето си.
Когато полицаите най-сетне си тръгнаха, вече минаваше три след полунощ. Хю бе пристигнал веднага и бе останал плътно до Софи. Том също не искаше да се отделя от нея. Тримата бяха останали заедно, скупчени в единия край на стаята, докато съдебният лекар вършеше работата си. После отнесоха труповете и трябваше да отговарят на безброй въпроси.
Джуди стоеше в един ъгъл, сама. Понякога прокарваше ръка през очите си; явно плачеше.
Софи целуна сина си по бузата.
— Може ли да те оставя за момент, миличък?
— Добре съм. — Том се насили да се усмихне; очите му бяха посивели от скръб, но Софи инстинктивно усещаше, че в крайна сметка силната му младежка жизненост ще надделее и той ще се оправи. През последните няколко месеца момчето се бе превърнало в истински мъж. Щеше да превъзмогне и това. — След малко ще си легна. А утре сутрин ще се обадя на Поли.
— Добре. — Тя го прегърна. — Ей сега се връщам.
Софи прекоси полирания дъбов под на залата и се приближи до Джуди.
— След малко ще се махна от погледа ти — смело заяви американката, вирнала предизвикателно брадичка. — Полицаите прибраха колата му… Имам мобилен телефон, ще си повикам такси.
— Няма нужда. Ричард ще те закара където пожелаеш. — Софи махна към високите френски прозорци. — Искаш ли да излезем за малко навън? Не е много студено.
Джуди я погледна изненадано; Софи забеляза следите от сълзи по лицето й.
— Да. Благодаря.
Последва Софи на терасата и седна до нея на викторианската пейка от ковано желязо, покрита с пъстри възглавнички, която винаги стоеше под навеса. Почти пълната луна бе слязла ниско, но все така грееше ярко през облаците.
Джуди заговори първа.
— Знам, че ти дължа извинение. — Въздъхна горчиво. — Наистина вярвах, че го обичам, ако това сега има значение.
— И аз така мислех, някога. Разликата между мен и теб е, че ти наистина си го обичала. Както вероятно и Катрин — или която е била тя.
Джуди поклати глава.
— Не — отвърна тя. — Излиза, че никога никой не го е познавал. Аз поне не съм го познавала. Бях влюбена в определен образ. Не в този човек. Но докато осъзная истината, вече е прекалено късно. Толкова дълго се бях вторачила в този романтичен идеал, че напълно бях изгубила себе си. Катрин може би го е познавала по-добре, но и тя е страдала от същата болест като мен, може би още повече. Това не е любов, а мания. Налудничава страст. — Тя въздъхна. — Ти и Хю наистина познавате любовта.
— Да, така е. — Софи се усмихна и примигна няколко пъти, за да прогони влагата от очите си. — Искам да знаеш, че те разбирам. И ти прощавам — в случай че това изобщо има значение за теб. Не тая огорчение. Мисля, че на всички ни стига толкова омраза и гняв.
— О, господи, наистина — простена Джуди. Изпъна рамене. — Мисля, че се досещах: убийството на Грегоар бе негова работа, въпреки че се преструваше. Просто не исках да го приема. Толкова много време бе минало от онези години… Тогава Пиер бе центърът на вселената ми. Беше идеал, а не реален човек. — Тя потрепери. — Сега сякаш се събуждам… все едно излизам от някаква гъста мъгла.
— Какво ще правиш?
За пръв път на лицето на Джуди се появи лека усмивка.
— Ще започна отначало — отвърна тя. — Научих много. Ще продам апартамента, ще се върна в Ню Йорк. Сега, след като нищо не ме задържа тук, имам чувството, че мога да направя… каквото си поискам. Почти всичко. Ще започна собствен бизнес. — Тя се усмихна широко. — Може би дори ще се влюбя — в някой свестен мъж.
— Мисля, че можем да постигнем всичко, което си пожелаем. — Софи й отвърна също с усмивка. — Наистина го вярвам.