„Макар че защо пък не? Защо да не стигнеш до края?“, обади се тъничко гласче вътре в нея.
— Мисля, че вече сме приятели… Грегоар — каза тя и се усмихна свенливо.
Девета глава
Джуди се гордееше със себе си. Всички я наблюдаваха крадешком, в това поне бе сигурна. Просто клюката бе прекалено пикантна, за да бъде подмината. Вдовицата и любовницата; добре де, една от любовниците. Но пък единствената, която работеше в компанията. Централата на „Дом Масо“ представляваше малка и сплотена общност. Назначаваха се малко хора и още по-малко биваха уволнявани; повечето секретарки работеха тук още от времето на Пиер и се бяха вълнували както от дръзкото му ухажване, така и от свежите цветя — орхидеи и всякакви екзотични и скъпи букети, — които се появяваха на бюрата им всяка сутрин.
Напоследък подобни развлечения в „Масо“ обаче нямаше.
Не се бе случвало нищо любопитно, откакто Хю Монфърт и „Мейбъри“ ги бяха наобиколили като глутница вълци, пък и последния път, когато той бе опитал да направи нещо, бе преди няколко години. Да върви по дяволите този Монфърт! Джуди беше безсилна да отклони вниманието от продуктите им, тъй като в момента проклетите му витрини бяха навсякъде. За модерно се смяташе всичко ръбато, обемисто и шантаво, а не уравновесените класически модели на „Масо“.
Погледна секретарката си, която направо пърхаше от вълнение, откакто мадам Масо бе благоволила да се появи. Джуди не бе глупачка. Много добре знаеше, че веднага щом излезе на обяд — малко пилешка салата с изцеден лимонов сок, — зад гърба й ще се разнесе развълнувана глъчка.
Сви рамене. Бе уверена, че се е справила перфектно. Нека клюкарстват.
— Мари, донеси ми отзивите от Ню Йорк за последната ни колекция.
— Веднага, мадам — отвърна секретарката.
Джуди седеше с гордо изпънат гръб зад бюрото си, когато Мари й донесе купчината изрезки и ги остави пред нея. Нямаше намерение да се занимава с тях, но искаше да наложи авторитета си.
— Благодаря ти. И чаша кафе, ако обичаш.
— Да, мадам — покорно отвърна Мари.
Имаше виновното изражение на човек, когото са хванали в провинение. Джуди не я съдеше строго. Трудно би било да се въздържи от клюките, след като вдовицата се бе оказала истинска изненада.
И съвсем не бе такава, каквато бе очаквала. Категорично. Джуди си бе представяла, че Софи е надебеляла с възрастта, отпусната и със занемарен външен вид след изчезването на Пиер. Разбира се, тя можеше да си позволи най-добрите шивачи, които можеха да прикрият поне пет килограма от теглото на една жена.
Но съвсем не бе очаквала Софи Масо да е толкова елегантна. Сигурно тежеше около петдесет и четири килограма, а може би и по-малко. Бе дребничка, около метър и шейсет и три според Джуди, ако не се броят токчетата. И с прекрасна кожа, лъскава кестенява коса и искрящи очи. При това — с изключителен стил. Изглеждаше невероятно в черно и с акцента в бяло на шията — онези огромни, блестящи перли. Определено струваха колкото няколко годишни заплати на Джуди.
Тя мислено благодари на боговете на модата, задето бе решила да се появи без никакво украшение за тази първа среща. Вярно, притежаваше няколко отлични бижута, но правилно бе преценила, че нищо от онова, което има, не би могло да се сравнява с личната колекция на Софи Масо.
Сведе поглед към малиновия си костюм. Ярък и дързък цвят. Отново се поздрави мислено, задето бе положила допълнително старание за грима и прическата си тази сутрин. Вярно, че мадам Масо се бе оказала по-привлекателна, отколкото бе очаквала. Но Джуди ожесточено си каза наум, че тя все така не може да се състезава с нея. Нито преди, нито сега.
Нека се кичи със своите страхотни перли; Джуди щеше да я засенчи с красотата си и тя щеше да е единственото украшение, което й е нужно. Знаеше, че всички французойки в офиса ще ги сравняват и беше сигурна, че сравнението ще е в нейна полза!
Отново се замисли: каква глупост е да се твърди, че жените се обличат добре заради мъжете. Та какво разбират те от стил? Нищо. Истината е друга — тя търсеше уважението на равните си. А за една американка във Франция това бе истинско постижение. Гордееше се, че е успяла. Ежедневно се сравняваше с вродената елегантност на жените около себе си, които сякаш не полагаха никакви усилия за вида си; нейният стил изискваше доста труд, но пък бе сигурна, че не им отстъпва в нищо.
Прегледа набързо изрезките от списанията. Най-доброто, което можеше да се каже за отзивите, бе, че са посредствени, но Джуди все пак бе доволна. При последната им колекция целта й бе да ограничи нанесените щети. Моделите направо бяха освиркани на подиума; наложи й се да се постарае доста, за да не изтече историята в централните издания.