— Идеално — каза тя, докато вътрешно кипеше.
— Ако помолиш хората от помощния персонал да започнат с пренасянето на папките и документите ти още днес, утре можеш да започнеш работа направо там.
— Разбира се. И тъй като ще се наложи да преместят всичко, вероятно е по-добре днес следобед да работя у дома.
Грегоар леко склони глава.
— Къде живееш, Джуди? — попита Софи Масо.
— На улица „Клоше“ — отговори Джуди. Би дала шестмесечната си заплата, стига да можеше да добави: „В апартамента, който Пиер ми купи и в който се любехме всеки ден“. Вместо това се задоволи само с: — Вече седма година живея там.
Прехапа устни. Неканен в ума й проблесна ярък спомен: след бурен секс точно в този кабинет Пиер й бе наредил да се качи в колата му; прекосиха града…
Тя попита къде отиват. Той мълчеше. Но когато спря пред сградата от осемнадесети век, с красива фасада от бледосив камък, осветена от залязващото слънце, той просто посочи нагоре.
— Виждаш ли това?
Тя кимна.
— Мансардният апартамент — а после извади ключа от джоба си. — Целият е твой, скъпа.
Това бе най-големият подарък, който й бе правил някога. Истинско нейно жилище! В този един-единствен миг, в този златен приказен момент Джуди бе почувствала, че Пиер наистина я обича.
В очите на Грегоар Лазар проблесна весело пламъче; той дискретно сведе поглед към бюрото си.
— Улица „Клоше“? О, чудесно! — сърдечно възкликна Софи. — Струва ми се, че това е доста престижен квартал, който се развива много бързо.
Джуди окончателно реши, че мрази тази жена.
— Ами, добре, значи до утре — усмихна се тя бодро. — Извинете ме.
Когато се върна в кабинета си, Джуди уведоми Мари, с възможно най-равен и спокоен тон, че ще се местят на десетия етаж.
— Но защо, мадам? — слисано попита секретарката й на френски.
Джуди се досети, че и тя никак не иска да се мести. Всичките й приятелки бяха тук долу, а дори и тя имаше прозорец.
— Мадам Масо е решила, че иска да работи заедно с мен — поясни Джуди.
Сякаш искаше да предизвика секретарката си да направи коментар.
Мари преглътна.
— Разбирам — мина отново на английски тя.
— Това е прекрасна възможност да работим близо до председателя на борда на директорите — жизнерадостно продължи Джуди. — Трябва да се постараем и да бъдем в най-добрата си форма, Мари.
Усети как я задушава вълна от умора. Работата във „Връзки с обществеността“ научава човека да си дава вид на щастлив и доволен дори когато е точно обратното, но това… това щеше да е изтощително. Да се усмихва и кланя по цял ден. Силно се надяваше на Софи скоро да й омръзне целият този маскарад. Тази жена да бъде неин шеф? Все едно Мария Антоанета да се прави на овчарка.
— Мари, обади се на хората от поддръжката да се погрижат за преместването. Внимавай какво правят с апаратурата. След това можеш да си вземеш половин почивен ден. Аз си тръгвам още сега.
— Ако някой ви потърси, мадам, как може да се свърже с вас?
— Никак — категорично отсече Джуди. — Ще бъда на разположение утре.
— Да, мадам.
Тя грабна дамската си чанта, семпъл модел на „Прада“ в черно, с тънка презрамка, слезе надолу и излезе от сградата възможно най-бързо. Нуждаеше се от чист въздух, за да се разведри и да събере мислите си. Забърза към центъра на града. Щеше да наруши собственото си желязно правило да не похапва между храненията и да си намери местенце, където да хапне нещо сладко. Една-две петифури или плодово парфе. И чаша кафе, макар че бе толкова напрегната, че вероятно бе по-добре да вземе безкофеиново.
Денят бе започнал толкова добре, толкова обещаващо. А сега… какво странно развитие…
Е, какво пък, връщаше се към основното си правило: да не мисли за недостижими цели, както и за неща, които не може да промени. Тя бе Джуди Дийн, жената, която умее да търси — и да намира — предимствата и изгодата във всяка ситуация.
Докато вървеше по улиците и усещаше как сърцето й забавя ускорения си ритъм, тя си припомни известния на всеки бизнесмен израз, че на китайски йероглифът за „криза“ всъщност е съставен от два йероглифа: единият означава „опасност“, а другият — „възможност“.
Трябваше да се опита да види възможността в това положение. Вярно, че щеше да е много болезнено жената, която Пиер бе предпочел, да бъде близо до нея и да й демонстрира житейския си успех, но Пиер отдавна го нямаше. Сега Джуди трябваше да се съсредоточи върху кариерата си. Софи Масо в настоящия момент бе пречка. Джуди обаче споделяше принципа „опознай врага си“.
Винаги бе знаела — бе таила в сърцето си тази мисъл — че е по-умна, по-страстна, по-жизнерадостна от съпругата на Пиер. И разбира се, за разлика от тази нещастна жена Джуди го бе обичала с цялото си сърце и душа. А може би това бе нейната възможност да си отмъсти. Да покаже на света и на самата себе си какво бе изпуснал Пиер.