Ясно се виждаше, че обича бижутата. Много жени ги харесваха, но нямаха представа как да ги носят. Софи Масо очевидно притежаваше онзи инстинкт, който липсва на много от богатите жени. Не бе като херцогинята на Уиндзор, чиито колекция за него бе пример за триумфа на богатството над вкуса. Бижутата на Софи Масо с изключителен усет допълваха тоалета й, макар никога да не се натрапваха на погледа; големите бели перли подчертаваха белите копчета; на кадрите, на които бе с напълно черен тоалет, бе сложила само рубинени обеци, които подсилваха ефекта на тъмния цвят; на друга от снимките се виждаше един-единствен голям диамант, личеше, че е много чист и стар — викторианска шлифовка.
Монфърт трябваше веднага да коригира мнението си за дамата. Каквото и да си мислеше за нея, бе повече от ясно, че тя притежава невероятен стил, при което създаваше впечатление, че го постига с лекота. Той оценяваше високо различните части на облеклото й: дрехите, аксесоарите, скъпоценните камъни, всичко се сливаше в хармоничен образ.
— Трябва да се срещна с нея възможно най-скоро — каза той. — Има ли начин това да се осъществи, без Лазар да е наоколо?
— Не и ако поискате официална среща. Мисля, че той никога няма да го позволи.
— Тогава на някое светско събитие — каза Монфърт. Нямаше да му е нужно много време, за да я очарова; винаги бе така. Около петнайсет минути. — Можете ли да разберете какъв е графикът й? И да уредите да присъствам на прием, на който ще бъде и тя — присви очи. — Но не искам да го правите, ако това включва ровене в кофите й за боклук.
— Извинете, мосю?
Монфърт въздъхна и махна с ръка.
— Няма значение, просто действайте.
Единадесета глава
— Господи — тихо възкликна Грегоар Лазар.
Софи го погледна. Колата тъкмо бе завила покрай овощната градина със стари крушови дървета зад каменните стени; оттук се откриваше гледка към къщата. Тя бе свикнала с нея, но Грегоар, естествено, бе удивен. Той се приведе напред откъм задната седалка, за да види по-добре; чистите сиви стени, добили цвета на мед под блясъка на слънцето, кръглата кула със заострен купол, прозорците, искрящи като водите на езерото — самото езеро бе вляво. Беше топъл, почти горещ слънчев ден, с едва доловим намек за бриз; моравите на замъка изглеждаха превъзходно; зелената трева бе гладка като билярдна маса, а декоративните зелени плетове бяха чинно подрязани във формата на топки и остри кулички; покрай застланите с чакъл пътеки бяха разцъфнали туфи лавандула.
— Харесва ли ти? — погледна го тя, като се постара вълнението й да не личи.
През цялото време, което прекарваше с Грегоар, той бе толкова сдържан. Софи рядко успяваше да разбере мислите му — дали харесва, или иска нещо. Освен когато той молеше за компанията й. Бе решила, че е много сдържан и горд човек, по принцип това бе хубаво качество. Имаше отлични обноски.
Но тя искаше да го зарадва, поне веднъж да го развълнува с нещо.
— Дали ми харесва? Думата е много слаба — поклати глава той. — Великолепна е. Колко старо е имението?
— Построено е в края на седемнадесети век. Било е дом на барон Росини, но родът е бил изтребен по време на революцията. Пиер го е купил три години преди да се оженим.
Идваше й да се ощипе. Защо бе споменала Пиер, защо? Дали заради уважението си към него Грегоар се въздържаше да й се обясни в любов?
— О, да — каза той. — Спомням си.
— Сигурно си идвал тук и преди.
Той поклати глава.
— Разбираш ли, ние бяхме приятели, но по-скоро приятели и партньори в бизнеса. Светският му живот бе друго нещо.
Колата се плъзна плавно към гаражите — преустроена стара конюшня близо до главния вход.
— А това какво е?
Сочеше към златистите каменни стени на къщата на възрастната вдовица, която изглеждаше малка в далечината, в долния край на езерото до терасираните морави.
— Това е домът на свекърва ми.
— О! Мадам Катрин.
Софи го погледна изненадано.
— Познаваш ли я?
— Срещал съм я рядко, на фирмени събирания. — След миг пауза добави почтително: — Мадам Катрин се движи в много по-различни кръгове.
Софи усети неудобство. Грегоар имаше предвид, че Катрин, естествено, го е пренебрегвала. Той може и да бе преуспял бизнесмен, може да бе дори дясната ръка на Пиер, но тъй като нямаше имение, човек като него не бе нищо повече от наемен работник за Катрин. Всъщност той й сподели, че двамата с Пиер не са общували извън офиса.
Тя притеснено се замисли дали и Пиер не се бе отнасял по същия начин с него. В такъв случай вниманието на съпруга й към нея би било още по-необяснимо.