Грегоар й бе споменал, че е емигрант от Полша. Тя искрено се надяваше скромният му произход да няма нищо общо с това отношение.
Но най-вероятно бе точно така. Та нали Катрин никога не бе преглътнала произхода на снаха си от средната класа.
— Много е красиво — отбеляза Грегоар, — но вероятно е по-добре да отидем някъде другаде. Съвсем близо сме до Сент Од и знам, че там имат много хубав рибен ресторант.
Софи го погледна смаяно.
— Не искаш ли да видиш дома ми?
Той въздъхна.
— Не разбираш ли? Именно защото това е твоят дом.
Тя се напрегна. Седмици наред бе прекарвала почти цялото си време в неговата компания, но въпреки това Грегоар, който я караше да се чувства толкова женствена, толкова жизнена, се въздържаше да й даде знак за малко по-голяма близост от официалната. Постоянно й правеше комплименти; изпращаше й цветя; прекъсваше работата й, докато тя се опитваше да се съсредоточи в документите на „Масо“, често се шегуваше с нея и от време на време я молеше да пият чай заедно.
Но бе свенлив и досега не й бе намекнал за каквито и да било други чувства, нито бе изразил друго желание, освен да й бъде приятел. А Софи явно не успяваше да го предизвика да бъде открит.
Дали пък най-сетне нямаше да сподели нещо?
— Какво имаш предвид? — попита го предпазливо.
Той се засмя кратко и някак тъжно.
— Софи, ти си виждала моя дом.
— Четири пъти — бе я канил три пъти на вечеря и веднъж на късна закуска, когато бе заявил, че не може да понесе и миг повече да я гледа как се мъчи със скучните доклади. — Имаш чудесна къща — добави тя насърчително.
Грегоар живееше в съвсем нова къща в града, на булевард „Ларен“ — елегантна тухлена сграда с високи капандури, малка градина, японски уреди в кухнята и собствен киносалон. Струваше поне милион евро, а и имаше колекция от скулптури и картини от средата на двадесети век, която по нейни предположения струваше поне още толкова, макар самата тя да не харесваше модерното изкуство.
— За мен е напълно достатъчна. Но изобщо не прилича на това. Когато видя нещо толкова красиво… — той замълча многозначително, така че тя не бе сигурна дали има предвид нея или къщата: — това ме кара да се чувствам недостоен.
— О, не ставай смешен — развесели се Софи. Помъчи се да го предразположи: — Чувал ли си историята за моя произход?
— Не — учтиво отвърна той, но тонът му издаваше, че е чувал.
— Ами — започна тя в отговор на недоизказаното от него, — баща ми беше собственик на местния вестник в Тънбридж Уелс, а майка ми — детска учителка.
Лазар й се усмихна.
— Много си мила.
— Това е самата истина — настоя Софи. Достави й удоволствие да сподели открито подобно нещо. Пиер, и особено Катрин, винаги й бяха намеквали, впрочем понякога доста директно, че нетърпимо буржоазният й произход не бива никога да бъде споменаван публично. — Моля те, Грегоар, отпусни се.
Той й отвърна с топла усмивка.
— Ще се постарая.
Софи нареди да поднесат обяда в зимната градина; това бе любимото й място в къщата и най-малко страховитото. Трябваше да минат по просторния коридор с каменни плочи, с портрети и гоблени по стените, както и да прекосят Жълтия салон, с копринените тапети и красивите дивани, за да стигнат дотам; но щом минаха през портата от ковано желязо, ги обгърна ухание на живи растения, а около тях прелитаха сънливи пеперуди. Имаше старинни ратанови мебели от времето на британското колониално господство и огромни възглавници от Пакистан във всички цветове на дъгата, които бяха скупчени около маса със стъклен плот. Въпреки стъклените стени и задушното време навън тук бе прохладно; Софи бе накарала да монтират съвременна климатична инсталация, тъй като в противен случай градината щеше да е неизползваема от късна пролет, та чак до есента.
— Истинска прелест! — възкликна Грегоар.
— Много се радвам, че ти харесва.
Бернард, една от камериерките, се появи, облечена в униформа.
— Би ли помолила готвача да ни приготви… примерно студено плато — поръча Софи, като се мъчеше да измисли нещо простичко. — Само шунка, сирене, хляб и маслинов пастет. И плодова салата. Ти какво би искал?
— А какво има в менюто за деня?
Тя се засмя.
— Всичко, което пожелаеш. Е, стига да не ти се хапва печен фазан или нещо подобно.
— Суфле със сирене ще ви затрудни ли много?
Тя поклати глава, определено доволна. Може би все пак той щеше да се отпусне поне малко. За приготвяне на суфлето бе нужно известно време.
— Лайънъл приготвя фантастични суфлета.
— А за десерт, мосю?
— Печена круша — твърдо обяви той. — И вино. Бяло.
— И вода. Аз ще пия чай накрая.