— Добре, мадам — каза Бернард.
Усмихна се лъчезарно на Грегоар и на господарката си. Софи осъзна, че в къщата много отдавна не бе идвал мъж — или поне мъж, който да не е придружен от съпругата си. Тя винаги спазваше определена дистанция с прислугата у дома, подчинявайки се на изискванията на Пиер, но беше мила и дружелюбна с тях и им плащаше много добре. Всички я обичаха и открито изразяваха симпатията си към нея.
— Радвам се, че си решил да се насладиш на обяда.
Грегоар прокара ръце през лицето си, сякаш искаше да събере мислите си.
— Когато съм с теб, не мога да не съм щастлив — каза той.
Софи леко се изчерви.
Помисли си, че изминалите няколко седмици може би са най-щастливите в живота й.
Тази мисъл я стресна. Но беше вярно. Естествено, изключваше времето, което бе прекарала с Томас, когато беше много малък. Но като жена, ако не се брои майчинството… да. Не си спомняше да е била по-щастлива.
Онова, от което се боеше, се бе оказало истинска радост. Компанията… всички бяха много мили. Особено Джуди Дийн; беше чудесно, че има приятелка, на която може да разчита. Софи не успяваше да вникне напълно в деловия жаргон на докладите и документите, които Грегоар й даваше, а и той доста я разсейваше… но пък от самото начало я бе предупредил, че бизнесът е скучно занимание. Беше напълно открит с нея, заливаше я с информация и документи, докато всъщност, признаваше си тя виновно, просто й се искаше да прекарва повече време с него.
Грегоар бе много различен от нейните познати, които идваха на партита в дома й два пъти в месеца; вечеряха и се веселяха, без да пропускат нито месец, точно както бяха наредили Пиер и Катрин. Двадесет отбрани семейства от светското общество, чиито лица й бяха до болка познати и които ни най-малко не я интересуваха. Софи бе много по-близка с прислугата си.
Вярно, бе заобиколена от много хора, но едва сега започваше да осъзнава колко самотен е животът й.
Докато Грегоар се интересуваше от нея. Джуди бе забавно момиче. Софи наистина си нямаше никого.
Освен отец Сабен, стария свещеник в селото. Той й бе добър приятел. Но, естествено, бе свещеник. Седемдесетгодишен. Не като…
Грегоар й се усмихваше. Софи отново се загледа в светлите му очи, русата коса, изпънатите рамене.
— Сигурно ти си проектирала това място.
— Така е. Как позна?
— Останалата част от къщата прилича на музей.
— Благодаря ти. Но поне можеш да докосваш всичко тук.
— Радвам се за това — тихо и многозначително каза той. — Че мога да докосвам разни неща.
Софи се изчерви още по-силно и усети слаба, почти незабележима вълна в корема и гърдите си. Извърна поглед смутена.
— Градината е пълна с живот — спокойно продължи Грегоар, сменяйки темата. — И светлина. Няма как да не е твое дело. Предполагам, че е много приятно през зимата. Мразя зимната мрачевина.
— О, аз също — възкликна Софи. — Точно затова исках да направим зимната градина, за да мога да бъда едновременно и навън, и все пак на закрито. Когато е много студено, идвам тук и се наслаждавам на цялата тази светлина. Това ми помага да не изпадам… — прехапа устни. Не искаше да изрече „в депресия“.
— И аз се чувствам точно по същия начин през цялата зима. Как казвате на английски… „великите умове мислят еднакво“.
— Така е — съгласи се Софи и двамата се разсмяха.
— О, мадам — каза той и стисна ръката й. — Толкова ми е приятно с теб. За мен това е безценен дар.
— Обядът е сервиран — обяви Бернард, която в този момент се появи с табла божествено ухаещо блюдо.
Софи се дръпна рязко от Грегоар, сякаш я бе ударил ток. Камериерката обаче се усмихна разбиращо и Софи се зае да възхвалява храната, за да отклони вниманието от реакцията си. Грегоар сякаш нямаше нищо против; изгледа я продължително, а тя все още усещаше дланта си влажна, там, където я бе докоснал — хладната й кожа сякаш изгаряше.
Дванадесета глава
Джуди излезе от асансьора и изпъна решително рамене. Поредната сутрин в онази кутийка без прозорец, поредният ден на работа, редом с онази нещастна глупачка Софи Масо. Но сега силно се надяваше, че краят наближава. Софи прекарваше все по-малко време в така наречения й „офис“ и все повече в компанията на Грегоар. Преструвката, че е делова жена, наближаваше края си, надяваше се Джуди; което означава, че отново ще оцелее — точно както винаги го бе правила.
Тръгна бодро и усмихната към малкото си ъгълче на най-горния етаж. Мари вече бе там и я очакваше.
— Добро утро, мадам.
— Добро утро, Мари. Кафе, ако обичаш, и днешните отзиви в пресата. Както и списъкът с телефонните обаждания.