— Веднага, мадам.
Джуди със задоволство забеляза как зоркият поглед на Мари оценява тоалета й. За едно можеше да бъде наистина благодарна на Софи — бе се амбицирала да идва в офиса още по-стилно облечена, още по-елегантна, откакто тя бе тук. Налагаше се да вдигне гарда. Мадам Масо винаги бе в перфектен вид, винаги облечена в черно, нямаше и един косъм, който да не е на място; а и винаги имаше някакъв малък акцент, който я издигаше на нови висоти на елегантност, защото бе очевидно, че изобщо не са преднамерени. Като например предния ден — разкроено сако на „Диор“, мастиленочерно, но с блестяща бледорозова подплата. Джуди направо щеше да получи удар, когато го бе видяла. Когато забогатееше, закани се тя, щеше да има дрехи, които да са също толкова изискани и чиито модели да са изработени с прецизността, с която се шлифова диамант.
Засега обаче се налагаше усилено да мисли. Миналата седмица дори бе понечила да си състави план-схема на всичко в много внимателно подбрания, но сравнително ограничен гардероб, с който разполагаше, за да определи кое с кое си подхожда. После отхвърли идеята. Това означаваше да допусне Софи да й влияе прекалено силно.
Днес бе избрала да се облече семпло — лятна рокля от бледосиня коприна, един сапфир с шлифовка на смарагд на верижка от бяло злато, сандали с тънки каишки, а върху раменете си бе наметнала кашмирена жилетка в цвят слонова кост. Гримът й бе неутрален както винаги; само малко коректор под очите, руж на скулите и гланц на устните, за да изглеждат по-плътни и влажни.
Нито веднъж не сложи дреха в черно. Дори бе прибрала дълбоко в гардероба и черните си чанти. Засега щеше да се облича като пеперуда. Джуди искаше всички в офиса да видят, че изобщо не изпитва боязън от Софи. Щеше да продължи да се облича красиво и в ярки тонове и да се стреми към възможно най-силен контраст…
— Джуди!
Лепна си най-дружелюбна усмивка.
— Софи, здравей. Радвам се да те видя!
— Прекрасна утрин, нали?
Софи разтвори вратите на офиса си, предоставен й от Грегоар; беше три пъти по-голям от стария офис на Джуди, с огромни прозорци, които гледаха към улица „Трико“ и към Сена. Върху старинното й орехово бюро имаше малка сребърна ваза и жълти рози с къси дръжки; Грегоар бе наредил всеки ден да слагат свежи цветя.
Джуди погледна розите завистливо, после се стегна. Нямаше да се занимава с непродуктивни мисли. Харесваше й този офис? Добре, тогава да си състави план: това би могъл да е нейният кабинет, когато вдовицата си замине и тя получи поста старши вицепрезидент.
— Виж само каква гледка!
— Да, прекрасна е — отвърна Джуди и през отворената врата хвърли поглед към обикновените бели стени на собствения си кабинет.
— Отново ще е топъл де, но в прогнозата май споменаха за кратко преваляване по обяд. Което би било идеално, нали? Може дори да видим дъга.
— Ммм — любезно поклати глава Джуди.
— Не мога да работя в такова време.
— Опасявам се, че аз трябва да работя — каза Джуди. — Но имаш право — добави тя, давайки свой принос към лайтмотива на Грегоар, — работата е скучно нещо.
Софи отиде до бюрото си, седна и прелисти разсеяно купчина документи.
— Още доклади за продажбите.
— Разбрах, че искаш да видиш всичко.
— Така е — Софи въздъхна. — Но има толкова много неща.
— Така или иначе, виждаш, че всичко е наред, и според мен това е важното — обади се Джуди.
Не бе съвсем вярно, но нямаше нужда Софи Масо да го знае.
— Ще ми се да го виждах наистина. Имам чувството, че само си губя времето.
— Разбирам те, Софи. Трябва лично да провериш всичко, не може просто да се довериш на Грегоар, нали така?
Софи вдигна лице с извити вежди. Вгледа се втренчено в Джуди.
— Разбира се, че вярвам на Грегоар!
— Да, естествено — спокойно продължи Джуди. — До известна степен.
Софи остана на мястото си, объркана и стресната.
— Смяташ, че му нямам доверие ли?
— Кафето ви, мадам — обяви Мари, която се появи на вратата с поднос.
Джуди пое тънката порцеланова чашка.
— Благодаря. Би ли оставила документите на бюрото ми? — погледна Софи; бе забелязала възможността и имаше намерение да действа. — Имаш ли време да пием заедно кафе тази сутрин? Или… Впрочем предполагам, че си прекалено заета — почтително завърши тя.
Софи, изглежда, се зарадва.
— Не, с удоволствие ще пия кафе с теб.
— Още една чаша за мадам Масо — нареди Джуди на секретарката си. — Черно, с една бучка захар. Нали така?
— Идеално.
Джуди изчака, докато секретарката й донесе кафето.
— Поеми обажданията ми — нареди тя, после затвори вратата и подаде чашата на Софи.
— Питах се, мадам, дали мога да говоря открито.