Софи въздъхна.
— Много ми се иска да е така. Ще ми се всички да го правят. И още нещо, Джуди, колко пъти трябва да ти напомням, наричай ме само Софи.
— Ами… да… просто въпросът е леко деликатен — тя се усмихна смутено. — Разбираш ли, мосю Грегоар ръководи „Дом Масо“, откакто… знаеш…
— Да — сухо се съгласи Софи.
Знаеше.
— Той работи много усърдно — лоялно продължи Джуди. — Непрекъснато е в офиса. Вярвам, че прави най-доброто за компанията, всеотдаен е…
Събеседницата й се усмихна, зарадвана да чуе подобно описание на Грегоар.
— Значи е добър шеф?
— Най-добрият — поклати глава Джуди. Смяташе, че много скоро ще успее да превърне тези думи в истина. — А после, естествено, се появи ти.
Мадам Масо се настрои отбранително.
— Нали не мислиш, че Грегоар има нещо против?
— Той много се зарадва, когато ти дойде — обясни Джуди. — Ако искаш да чуеш мнението ми, бих казала, че е доволен, задето има възможността да ти покаже, че е оправдал доверието на семейството ти, като е работил по този начин.
Вдовицата кимна.
— Но — продължи Джуди — ти остана… Софи. Ти остана и продължи да преглеждаш детайлно всеки един доклад, макар че той ти бе резюмирал всичко… а и още си тук. Мисля, че единственият начин да се изтълкува този факт, е, че не вярваш в думите му за състоянието на компанията. Нямаш му доверие по отношение на това как я ръководи.
Жената срещу нея изглеждаше шокирана.
— Естествено, това е твое право, имаш пълно основание да не се доверяваш никому — продължи Джуди. — Ти си председател на борда на директорите.
Софи остави чашата с кафе, изправи се и започна да крачи напред-назад край прозорците. Ами ако американката беше права? Ако Грегоар гледаше на положението си точно по този начин? Нищо чудно, че не бе дал израз на чувствата си… не бе казал нищо на глас.
— Така ли смята той? — попита тя.
Джуди сви рамене; беше като видение в това кремаво и бледосиньо.
— Ако ти беше на негово място, какво щеше да си помислиш? — попита тя. — Естествено, аз го познавам само професионално, като колега — това не беше вярно, изобщо не можеше да се каже, че познава Лазар; съвсем доскоро се бе старала да го избягва напълно. — Но той е много горд с работата си — заключи тя.
Софи погледна отчаяно камарата документи, струпани върху бюрото й. Не можеше да им хване края.
— Добре ли вървят нещата с „Дом Масо“?
— Абсолютно, както е било и през последните няколко години — моментално и с желязна убеденост отговори Джуди. Забавното бе, че беше вярно. — Нищо не се е случвало тук: Правим нови колекции… продаваме ги… отново правим нови колекции — подобно изреждане звучеше леко скучновато и потискащо, което бе горе-долу точната картина, и докато си мислеше за това, Джуди необмислено добави: — Всъщност не се е случвало нищо извънредно след последния случай с Хю Монфърт.
— Какъв случай? — попита Софи.
На Джуди й се прииска да си прехапе езика.
— О, нищо интересно — каза тя. — Има един човек, Хю Монфърт, който работи за една американска компания, „Мейбъри“.
— Никога не съм ги чувала.
След като познаваше класическия стил на Софи, Джуди изобщо не се изненада. Толкова по-добре, тъй като нямаше да бъде запленена само от името, както се случваше с мнозина.
— Правят евтини бижута. Нямат нищо общо с „Дом Масо“. — Най-добрата лъжа бе да пусне в ход част от истината. — Хю Монфърт си мислеше, че би могъл да разшири компанията си и да вземе нашата, да я погълне.
Софи попита:
— И какво стана?
— Съпругът ти не можеше да понася този човек. Прати го по дяволите, и него, и офертата му.
— Значи се е случило преди доста време.
— Ами, да. След това, обаче, Монфърт на няколко пъти отново се опита да се добере до нас.
Софи се замисли.
— Явно е упорит.
— Няма за какво да се тревожиш, Софи. Грегоар го постави на място. Няма как да ни навреди, докато Грегоар се грижи за интересите на семейството ти — сърдечно заяви Джуди.
— Значи, с изключение на този Монфърт, нищо страшно не се е случвало? Моля те, Джуди, трябва да знам ясно как стоят нещата.
— Абсолютно нищо. Положението ни е такова, каквото е било винаги.
Доколкото й бе известно, беше самата истина. Всъщност точно в това се състоеше и проблемът, но нямаше намерение да го обяснява и да влиза в подробности.
— Тогава може би… Може би наистина няма нужда да стоя тук — промълви Софи и Джуди положи сериозни усилия да не затвори очи и да въздъхне с облекчение.
Май беше успяла!
— Никой не може да ти каже такова нещо — отвърна тя, като се постара да не звучи много натрапчиво. — Никой не би могъл да ти каже, че си длъжна да се довериш на ръководството на компанията… че трябва да вярваш на Грегоар. Доверието е лично нещо, нали така?