— Джо… ще изглеждаме много глупаво, не мислиш ли? — опита се да я вразуми Софи.
Но приятелката й не й обърна никакво внимание.
— О, не е ли истински красавец!
Софи се вгледа по-внимателно. Наистина ли? Бе вярно донякъде. Май бе прекалено слаб за нейния вкус. Но кой ли е тръгнал да му търси недостатъци? Този мъж бе толкова самоуверен, движеше се като кралска особа, като млад султан от Ориента, заобиколен от харем засмени момичета. Фотографите го бяха заобиколили и непрекъснато го снимаха — изглеждаше така, сякаш светът му принадлежи.
— О! Соф, идва насам! — изхлипа Джоана.
Вярно бе — вървеше право към тях. Софи, в скромната си розова рокля, с неизрусена кестенява коса, падаща свободно върху раменете й, направо искаше да побегне. Разбира се, това би било още по-глупаво и от преднамерено предизвикателното поведение на Джоана. Тя прехапа устни и се помоли: дано да ги подмине.
Но не стана така. Пиер бе погледнал над морето от ухилени до уши блондинки по бански костюми край себе си, показващи прелестите си, и бе видял нея. И я бе повикал.
— Виж! Забеляза ме. Вика ме да ида при него — превъзбудено възкликна Джоана. Стисна силно ръката на Софи и нареди: — Не мърдай! Дръж се естествено! Идва насам. Кажи нещо. Заприказвай ме!
— Студено ми е — измънка Софи, понеже не можа да измисли друго.
— Извинете ме, дами — обърна се към тях на френски Пиер Масо и леко им се поклони.
Едно от момичетата, увиснало на ръката му, се засмя звънко.
— Ние сме англичанки — изтърси сковано Софи.
— Естествено — с възхищение отвърна той, — с тази кожа. — Обърна се и заговори нещо на френски на блондинките; тонът му бе любезен, но твърд; те се нацупиха и се разпръснаха.
Джоана му се усмихна тържествуващо.
— Мадмоазел — обърна се Пиер към Софи, — ще ми окажете ли честта да вечеряте с мен?
— Ами аз? — извика Джоана.
Пиер погледна момичето — платиненорусо и с много дълги стройни крака.
— Ако искате и вие да дойдете, мадмоазел, няма проблем — каза той.
Софи се изчерви. Правилно ли бе чула?
Джоана се намръщи.
— Заети сме. Хайде, Софи — ядно каза тя и я задърпа настрани.
Но Софи за първи път се възпротиви. Не знаеше какво я накара — у този мъж имаше нещо… в погледа му… нещо, което я завладя. Нещо в дълбините на съзнанието й й нареди да се възползва от шанса си. Сега. Веднъж.
— Ще се видим по-късно, Джо — каза тя и се обърна към Пиер: — Мисля, че може, само една вечеря.
— Ти си глупава гъска, Софи Робъртс! — просъска Джо. — Да не си посмяла да се върнеш в мотела.
Софи потрепери, но Пиер Масо, този непознат мъж с отлично скроен костюм, се обърна спокойно към приятелката й:
— Мадмоазел Софи Робъртс изобщо няма да се връща в мотела ви, госпожице. Аз ще се погрижа за нея — подаде ръка на Софи и тя свенливо и предпазливо я пое. — Тръгваме ли? — предложи той.
И я поведе.
Не запомни името на ресторанта; помнеше само, че бе много далеч от шумните тълпи на Кан, в Кап Д’Антиб. Пиер я заведе там с личния си хеликоптер; пилотът я поздрави с докосване на фуражката, когато слизаха от машината. Тя бе толкова впечатлена, че не можеше да продума.
— Какво ще поръчаш? — попита Пиер и й подаде листа с менюто.
Софи сведе поглед към кристалната си чаша шампанско.
— Каквото вие изберете. Не се храня често в скъпи ресторанти — добави искрено тя.
— Много си красива — каза той.
— Благодаря.
Тя се изчерви.
Тъмните пресметливи очи на Масо я оглеждаха от глава до пети. Вниманието му бе съсредоточено право върху нея, като фокусиран лазерен лъч, а Софи не бе свикнала с подобно отношение.
Харесваше й.
Той я разпитваше внимателно, деликатно. Тя му отговаряше съвсем честно; беше на осемнадесет; надяваше се да учи в колеж; не беше близка с родителите си; водеше затворен живот.
— Религиозна ли си?
— Да, ние сме католици — почувства се длъжна да добави: — Смятаме за грях секса преди брака.
Той се усмихна.
— Колко необичайно. Имала ли си много приятели момчета?
— Нито едно — открито заяви Софи. — Не се интересуват от мен, защото… Ами… не съм много хубава.
Тя притеснено отметна кичур кестенява коса зад ухото си.
— Глупости. Прелестна си — каза го толкова категорично, че тя грейна от удоволствие. — И макар да не разполагаш с големи възможности, притежаваш естествен стил — отпи от чашата си. — Никакви момчета… Значи си чиста като сълза. Кажи ми, харесваш ли живота си?
— Не особено — погледна го втренчено. — Има ли човек, който да харесва живота си?
— О, да — засмя се. — Аз.
— Значи сте голям късметлия.
— Сам определям съдбата си — уверено й кимна той.