Софи го погледна с възхищение. Естествено, след като му бе казала, че няма да правят секс, никога вече нямаше да иска да я види. Но пък колко имаше да разказва на момичетата в родния си град! Струваше си да ядоса Джоана дори и само заради това.
— Бих искал да ти покажа дома си.
— Наблизо ли живеете?
— Съвсем не. В покрайнините на Париж. Но ще отидем с хеликоптера — загледа се в притесненото й лице. — Можеш да останеш да пренощуваш — ще бъдеш сама в стая, разбира се. На другата сутрин ще те изпратя обратно в Англия, ако желаеш, с първокласен билет.
— Дрехите ми са в мотела.
— Ще ти купя други.
Софи не се поколеба. Странно, но й се стори по-безопасно да се съгласи, отколкото да откаже. Той просто не бе човек, на когото можеш да откажеш.
— Много благодаря — каза тя.
Пиер Масо се усмихна.
— Ти ме заинтригува — отвърна той.
— Но къде сме? — попита Софи. Тя побърза да се махне от хеликоптера и бързо въртящите се перки, които повдигаха роклята над коленете й. — Не разбирам. Къде е къщата?
Стояха на площадка за кацане близо до огромен и величествен замък насред прекрасен парк. Покритата с чакъл алея бе осветена от факли, които огряваха и красивия замък.
— Тук.
Той се усмихна.
— Това? Това… не е ли някакъв културен паметник? Или музей?
— Замък. Шато дез Етоал, тоест замъкът на звездите. Моят дом — кратка усмивка. — Може би, някой ден, и твой.
Софи се засмя нервно.
— Шегуваш се.
— Никога не се шегувам — отново й подаде ръка. — Обадих се да предупредя. Прислугата е приготвила дрехи в твой стил, а тоалетни принадлежности за пренощуване ще намериш в апартамента за гости, Орлеанския апартамент. Ще разполагаш и с нови дрехи за сутринта, когато можеш да се обадиш на родителите си.
— Баща ми ще ме убие — прошепна тя.
Масо поклати глава.
— Не мисля.
Погледна го свенливо. Може и да бе сбъркала. Вероятно все пак имаше принцове от приказките…
Пиер наистина я спаси. Само след два месеца се бе изнесла от къщата на родителите си, пренесе се във Франция и се омъжи в църква като истинска Пепеляшка, в разкошна бална рокля, ушита специално за нея от „Живанши от кутюр“, тиара с крушовидни диаманти и старинни сатенени пантофки, а после бе отведена с каляска, теглена от коне, в собствения си замък, където в замяна на цялата приказка и на мъжа, който казваше, че я обича, тя можеше да предложи единствено девствеността си.
Пиер бе идеалният съпруг. Даваше й всичко и не предявяваше големи очаквания. Софи също. И макар да се страхуваше и да се чувстваше скована от свекърва си, бе идеалната съпруга: покорна, изпълнена с желание да му угоди, готова да учи нови неща — бе му позволила да извае личността й. Разбираха се прекрасно. Първата година бе изминала много приятно. Но непрекъснато имаше усещането, че е избягала отнякъде.
След това… ами, вълнението сякаш бе помръкнало, поне донякъде; е, не много. Тя не можеше да си представи, че ще прояви нелоялност; колкото хладно донякъде да се държеше Пиер, колкото и усилено да работеше, той все пак бе добър съпруг, беше й дал всичко, беше й дал Том, а Том бе наистина всичко за нея — нейното бебче, любовта на живота й.
Софи вярваше, че е изпълнила своята част от сделката. Бе посветила близо двадесет години от живота си на това да се превърне в идеалната съпруга; последните седем от тях — в самота. Бе изпълнила всичко, което Пиер би искал. Ето такъв бе бракът й.
Сега тя се замисли за Грегоар. Беше ли готова наистина за нов брак?
По-късно мислено се питаше защо е решила да си тръгне от офиса; защо не бе отишла право при Грегоар и не го бе попитала за онова, което й бе казала Джуди. Може би някакво съвсем леко подозрение, интуитивно усещане… Но тя не бе пожелала да чуе този вътрешен намек. Не и тогава.
Обади се на шофьора си от офиса и му нареди да я чака, после взе няколко от по-важните доклади — поне тя така прецени — и тръгна към тесния и задушен асансьор. Вратата към кабинета на Лазар бе затворена, а Джуди говореше по телефона. Повечето служители в тесните стъклени кабинки не извърнаха глави към нея. Тя слезе от десетия етаж с известно притеснение: бягаше ли от нещо?
Денят бе приятен, малко мрачен. Изчака шофьорът да й отвори вратата и се настани на задната седалка.
— Добро утро, мадам — никога не би я попитал защо си тръгва толкова рано. — Накъде?
— Към дома.
— Чудесно, мадам.
Той ловко се включи в движението по улицата.
Тя си каза, че просто ще се върне в замъка и ще обмисли трезво нещата. Ще…
Не. Изведнъж мисълта за замъка я отблъсна. Беше огромен и празен. Можеше да седне в малката библиотека, която гледаше на запад и която бе избрала сред многото стаи за свой работен кабинет, но все пак…