— Всъщност ще идем в Сент Од.
— При отец Сабен ли отивате, мадам?
— Да — отвърна тя и се облегна на меката кожа на задната седалка.
— Скъпа моя, каква чудесна изненада.
— Надявам се, че не те притеснявам, отче.
— Никак даже. Нямам никакви ангажименти. Влез, влез.
Софи се усмихна благодарно на възрастния човек, който я канеше да влезе в къщата на енорийския свещеник. Отвори малката портичка от ковано желязо, влезе в двора и мина по каменните плочи на алеята, която прекосяваше малката градинка на свещеника. Отец Сабен бе голям почитател на английските градини и с голяма грижа бе отгледал теменужки, ружи и лупини, както и глицинии и диви шипки; през лятото тясното му дворче искреше от цветове и ухаеше божествено.
— Не съм те виждал отдавна — отбеляза той меко. — Чай?
— Да, благодаря.
Софи приседна както винаги на ръба на един от старите му фотьойли, разръфани от ноктите на отдавна починалия му любим котарак Лутер. Софи непрекъснато се опитваше да купи нови мебели на отец Сабен и той винаги приемаше с благодарност даренията й, които обаче веднага похарчваше за бедните в енорията.
Свещеникът се засуети в кухнята; чуваше как шумоли расото му, докато се навежда да вземе мляко от хладилника. Той бе старомоден човек и все още се обличаше с черно расо и носеше малка квадратна шапчица. Младата жена направо потръпна, като си представи какъв ли хаос е сътворил в малката кухничка, докато се суети с електрическия чайник, но се въздържа да му предложи помощта си. Отец Сабен се гордееше със своята самостоятелност; не й позволяваше да разчиства из дома му, нито да плати за камериерка, нито дори да му помогне да приготви чая.
— Съжалявам — каза тя. — Бях заета, в Париж.
— Само момент.
Софи се загледа през прозореца в едно от разцъфналите напръстничета и в тромавия стършел, който се бе заровил в една от камбанките. Усети как я обзема спокойствие.
— Ето, готово — обади се отец Сабен, който се появи тържествуващо с очукана порцеланова чаша, от чийто ръб висеше конецът на торбичката с черен чай.
— Чудесно — прие Софи с престорена бодрост, като измъкна торбичката и тайничко я хвърли в кошчето.
Свещеникът се гордееше с умението си да приготвя хубав чай и даже бе поръчал на своя позната монахиня да му изпраща чай от Кардиф.
— Била си в „Дом Масо“ — каза отецът. Това не беше въпрос.
— Да, исках да проверя дали всичко е наред. Става дума за наследството на Том, нали разбираш — с лека нотка на оправдание изрече Софи. Но пък защо? За какво имаше да се оправдава пред най-стария си и доверен приятел? — Смятам, че Пиер би искал от мен да се постарая всичко да бъде в ред.
— Не, не смяташ.
Софи се сепна.
— Моля?
— Не мислиш така — търпеливо поясни отец Сабен. Очите му бяха замъглени и изгубили остротата си от възрастта, но умът му бе пъргав като на младини. — Твоят съпруг никога не би пожелал ти да се занимаваш с бизнеса му, Софи. Никога.
Шокирана, тя остави чашата си на масата. Думите му отекваха в съзвучие с тези на Катрин и Том. И вероятно тъкмо поради факта, че ги чува от него, тя осъзна, че може би са верни; и двамата знаеха, че това е истината.
— Пиер имаше много ясен план за своята съпруга. Да се включиш в управлението на бизнеса би било последното, което би пожелал.
— Значи мислиш, че бъркам, отче — окаяно пророни тя.
— Разбира се, че не. Ти не си глупава, каквото и да ти е казвала напоследък мадам Катрин.
— Но ти каза, че Пиер…
— Твоят съпруг беше глупак. Дано почива в мир — прекръсти се свещеникът. — Глупак и… — той спря рязко. — „За мъртвите или добро, или нищо“. Онова, което би искал той, няма значение. Мъртъв е и сега ти носиш отговорността. Само казвам, скъпа моя, че не бива да се заблуждаваш. Вършиш това, защото така трябва; заради Том. Но го правиш и защото ти самата го искаш.
— Защото аз… — Софи не довърши изречението. Наистина ли го искаше? Дълг, чест, оцеляване, майчина любов… всичко това можеше да приеме като мотивация. Но не и…
Толкова бе свикнала да прави онова, което искат от нея — да бъде покорна, вярна на Пиер, и то по единствения познат й начин, а това означаваше да следва безпрекословно волята му.
Освен в този случай, както изтъкна нейният изповедник и приятел. Да поеме контрола над компания „Масо“ — Пиер категорично не би го позволил.
— Смяташ, че действам егоистично ли?
— Мисля, че би го направила заради интересите на сина си, но освен това вярвам, че и ти го искаш, Софи. Заради самата себе си. — Възрастният човек махна с ръка към бързо изстиващия й чай в очуканата чаша. — Пий чая си, скъпа.