Тя послушно отпи глътка.
— Това е хубаво нещо, дете мое. Нормално е да имаш свои желания. И да вършиш каквото решиш.
Софи се замисли за Грегоар.
— Може би няма да се налага да прекарвам много време там. Имам доверие на ръководството на компанията…
— Май не ми казваш всичко — погледна я той проницателно. — Да не би да има някой мъж?
Софи се изчерви силно.
— Отче!
— Аха! — той се засмя. — Така си и знаех.
— Това не е грях — притеснено отрони тя.
— Защо да е грях? Ти си вдовица; имаш смъртен акт за съпруга си. Аз, естествено, смятам такъв съпруг за голяма грешка.
Софи отпи голяма глътка от чая за подкрепа. Това не бе в стила на отец Сабен, абсолютно не беше. Обикновено обсъждаха само разни скучни неща като случките в селото.
— Явно си срещнала този мъж в офиса.
— Откъде знаеш? — възкликна Софи.
— Мило мое момиче, та ти не си излизала никъде другаде!
— О!
— А и си много богата, скъпа, освен това си по-високопоставена от него! Как се казва на английски… ти си негов шеф.
— Той има собствени пари. Богат човек е… — Тя се опитваше да се съпротивлява като животинче, което мъкнат към клетката.
— Богатите никога не отказват още пари — изтъкна отец Сабен. — Разбира се, решението си е твое, скъпа моя. Но… някои хора са свикнали да смятат, че не можеш да се справиш сама.
Софи се сети за Катрин… за Пиер… за миг дори и за Том.
— Внимавай да не се окажат прави.
Прибра се в замъка и поръча да й донесат чай; този път не от торбичка с конец, а истински черен чай и кифлички с ягодов конфитюр. Лайънъл приготвяше този конфитюр всяка година от дребните диви ягоди, които растяха в покрайнините на дъбовата горичка — беше направо божествен. Софи тъкмо си хапваше с истинско удоволствие, когато я потърсиха по телефона. Мадам Делон, секретарката й, й поднесе телефонната слушалка.
— Извинете, мадам, мосю Лазар иска да говори с вас.
— Благодаря ти, Селин.
— Софи — гласът на Грегоар бе сърдечен и спокоен.
Почувства как я обзема копнеж, желание да усети нечия прегръдка, да бъде ухажвана, обичана… може би трябваше да пристъпва по-бавно, както я бе посъветвал отец Сабен… да бъде по-предпазлива…
— Надявам се, че се чувстваш добре. Джуди ми каза, че си си тръгнала рано от офиса.
— Добре съм, Грегоар.
— Виж — започна той и думите се изсипаха една след друга като поток. — Джуди беше разстроена. Дойде да ме види. Мисли, че е прекалила в разговора си с теб.
— Джуди няма за какво да се тревожи.
— Искам да знаеш, че онова, което ти е наговорила, е нелепо — продължи Грегоар. — Не мисля, че ми нямаш доверие… не позволявай каквото и да било да те държи настрани от нас. Искам да си спокойна и уверена, Софи… искам да останеш в „Масо“, докато сама се увериш в правилността на политиката ми в компанията. Пък и след това! Остани за постоянно, ако искаш моето мнение.
Софи се облегна на златистия брокат на дивана, почувствала се направо замаяна от облекчение. Ето! Сърцето й ликуваше. Той я молеше да остане… нямаше никакво емоционално изнудване… отец Сабен наистина грешеше по отношение на него…
— Не, Грегоар — каза тя. — Няма нужда повече да оставам там. Сигурна съм, че си вършиш работата идеално. Джуди ме увери в това, а тя е умно момиче. Проверих цената на акциите — видях, че се е покачила, както ти ми каза. С девет процента — погледна към докладите, които бе донесла със себе си и които стояха на спретната купчинка върху бюрото й. — Имам ти доверие — каза тя и почувства как от раменете й пада тежък товар.
— Имаш доверие в мен — повтори Грегоар. Звучеше развълнуван, гласът му бе леко задавен. — Ти имаш доверие в мен. Софи… това означава толкова много за мен.
— Радвам се.
Бе доволна от реакцията му, може би само леко изненадана.
— Питам се дали би било уместно да те посетя. Не във връзка с работата. Просто искам да те видя — той се опитваше да звучи спокойно.
Софи грейна. Оказа се права! Грегоар може би наистина сдържаше чувствата си единствено заради това, че работят заедно. Сега щеше да дойде и да й каже истината — че я обича.
— Моля, заповядай — покани го тя с топъл, но равен глас.
— Тръгвам веднага. Нямам търпение да те видя — каза Лазар.
Софи затвори и й се прииска да затанцува наоколо. „Аз също — мислеше си тя. — Аз също!“
Четиринадесета глава
„Палас депе“, сграда в италиански стил от шестнадесети век, бе сгушена уютно и ненатрапчиво на улица „Репюблик“. Днес обаче грееше цялата. Портите, които отделяха красивия старинен двор от уличната шумотевица, сега бяха широко разтворени; огромни факли горяха в редица покрай моравата и осветяваха униформените лакеи, които насочваха лимузините към павирания паркинг отзад. Може да се каже, че по принцип този дворец бе леко скучноват музей на римското владичество в Галия и на епохата на Меровингите във Франция, но тази вечер си бе върнал част от блясъка от предреволюционната епоха, отбеляза мислено Хю. Неговата лимузина бе една от многото, които се редяха в дълга колона, за да се доберат до входа, където човек от охраната, с безукорни маниери и вероятно добре въоръжен, проверяваше всеки гост. Навсякъде имаше полицаи и агенти на тайните служби; набитото му око на бивш военен ги разпознаваше без усилие.