Това съвсем не го учудваше. Цял Париж щеше да дойде тази вечер. Той лично знаеше за присъствието на трима посланици, включително и американския. Събитието бе благотворителна вечер за събиране на средства за повишаване на грамотността, чийто домакин бе съпругата на френския президент; присъствието на всички тези високопоставени персони на практика бе задължително. Луи Метре трябваше да мобилизира най-добрите си връзки, за да му уреди покана почти в последния момент, но бе успял.
Хю си помисли, че човекът заслужава премия. Беше като истинско ловно куче, преследваше целите на Хю като териер. О, най-сетне бе дошъл и неговият ред.
— Име?
— Хю Монфърт.
Мъжът прегледа списъка си.
— Почитаемият Хю Монфърт?
— Да — потвърди Хю.
— Шофьорът ви може да продължи, мосю. Настанен сте на двадесет и трета маса.
— А дали е пристигнала моята приятелка Софи Масо? — любезно се осведоми Хю. — Забравих на коя маса е.
— О, да, мосю; мадам Масо бе сред първите гости — отвърна човекът с много по-приветлив тон. — Тя е сред големите ни спонсори. Настанена е на… момент… пета маса, мосю.
— Благодаря — каза Хю. — Да продължаваме.
Усмихна се. Предвкусваше сравнително лесния успех.
Балната зала бе преобразена, след като бяха махнали витрините с експонати. Организаторите на партито бяха надминали себе си с тази поръчка; вместо да се мъчат да свържат по някакъв начин декора с грамотността, бяха предпочели класическата елегантност; имаше струнен квартет в смокинги, стените бяха покрити с платна от ефирен бял шифон, наоколо в кристални свещници грееха хиляди свещи, цялата зала излъчваше някакво омекотено и чисто сияние, истински извънземен оазис. Приближи се сервитьорка, която му предложи чаша шампанско; той благодари с усмивка и прие. „Перие Жуе“, отбеляза мимоходом; не беше отлежало, но беше добро.
Ловко се промъкна между масите и потърси номер пет, зърна я на няколко метра по-напред. Огледа внимателно тълпата от гости, зоркият му поглед обходи стотиците богати и красиво облечени дами. Къде можеше да бъде тя… къде…
О, ето я. Бе застанала до една колона и разговаряше с по-възрастна жена, облечена в семпла червена рокля. Веднага прецени, че Софи Масо е безукорно облечена: в дълга до земята черна рокля, коприна върху сатен, и шал от черна дантела — очевидно старинна изработка. Със сигурност бе и с обувки на висок ток, които не се виждаха, но Хю безпогрешно знаеше това — от начина, по който бе изправено тялото й. А какви обеци — зашеметяващи! — крушовидни диаманти, които искряха като дъждовни капчици и разпръскваха светлина наоколо, като потрепваха при всяко помръдване на главата й. Те допълваха красотата на източената й шия и нежните извивки на лицето й, като омекотяваха строгата линия на прическата — кестенявите кичури бяха прибрани в строго официален кок.
Монфърт горещо одобри тоалета й; изглеждаше съвършено изискан. Но стилът, разсъждаваше мислено той, бе едно, а бизнес уменията — нещо съвсем друго. Тази жена бе позволила на съпруга си да развратничи из цяла Франция, съвсем открито, години наред. Припомни си всичко това и леко упрекна собствената си лекомисленост, която го бе накарала, макар и мъничко да залитне в оценката си за тази жена само заради външния й вид.
Замислено отпи от шампанското си и се огледа да зърне Грегоар Лазар. Не се виждаше наоколо. Хю изчакваше — човекът би могло да е до тоалетната или да вземе питие за Софи, а можеше да разговаря наблизо и с някоя от групичките гости. Поигра си с чашата и изчака цели десет минути; но мадам Масо явно беше без придружител. Най-сетне дамата в червено се отдалечи и Софи се запъти към масата си. По лицето й за миг се изписа лека сянка на досада, но той забеляза, че тя бързо я прикри.
Да, не биваше да се изненадва, че дамата има светски обноски. Какво друго обаче бе научила през всички тези години?