Това бе моментът. Хю, който никога не чакаше шансът да почука два пъти на вратата му, тръгна смело към нея.
— Извинете, мадам Масо.
Тя се обърна и мигновено вдигна глава при звука на английския акцент. Диамантите на ушите й затанцуваха и заискриха под светлината на свещите. Забеляза, че очите й са сиви; необичаен цвят — много красиви.
— Да? — отзова се тя.
Хю се поклони леко.
— Мисля, че не се познаваме лично — каза той. — Питах се дали бих могъл да отнема няколко минутки от времето ви, мадам. Казвам се Хю Монфърт.
Тя леко трепна, но веднага се овладя. Хю си каза, че би било прекалено да очаква, че изобщо няма да е чувала за него.
— Разбира се, господин Монфърт — отвърна му хладно. — С какво мога да ви бъда полезна?
Той отбеляза колко приятен глас има — акцентът й бе от Южна Англия, приятно модулиран от дългите години, прекарани отсам Ламанша.
— Имам предложение за вас, мадам Масо, и предпочитам да поговорим, когато не сте заобиколена от съветници — започна Хю. Озари я с онази пряма и топла усмивка, която караше жените на три континента да подгъват колене. — Вие сте начело и искам да говоря направо с вас.
— Господин Монфърт — сега гласът й режеше като лед, — това е светско събитие, сър. Надявам се, че не се каните да повдигнете делови въпрос.
Хю замръзна. Колкото и да се смяташе за освободен от предразсъдъци, той притежаваше вродено чувство за мястото си в този свят. Софи стоеше много по-ниско от него в класовата йерархия, независимо от цялата си елегантност и стил, а току-що му бе направила категорична забележка за етикета.
И беше права. Това го жегна.
За пръв път усети, че остава без думи. Просто не можеше да намери подходяща реплика; та тя направо го бе обвинила, че не се държи като джентълмен.
— Имате пълно право, мадам — кимна той и с ужас установи, че май се изчервява. Не можеше да си спомни случай, в който да е бил по-засрамен. Това бе последното, което бе очаквал да чуе от нея. — Моментът наистина не е подходящ. Моля да ме извините. — Отново се поклони и понечи да се отдалечи.
— Минутка, моля — леко извиси глас Софи и го накара да се закове на място. — Позволете ми да ви спестя усилия, господин Монфърт. Отговорът е „не“ и ще остане такъв.
— Не сте видели числата, мадам Масо.
— Изпълнителен директор на компанията е мосю Грегоар Лазар — натърти тя. — Надявам се, че го познавате.
— Той не прави най-доброто за интереса на акционерите ви, мадам — твърдо заяви Хю.
Тя не се разколеба.
— Ако имате предложение, което да отправите към него, моля, обадете му се в работно време. Сигурна съм, че ще ви приеме. — Сивите й очи с тъмни мигли (не вярваше да използва спирала, бяха толкова естествено тъмни) го изгледаха враждебно. — Номерът ни — продължи тя — е в телефонния указател. Приятна вечер, сър.
Отдалечи се от него, прошумолявайки нежно с копринените си поли, а Хю остана на мястото си — вбесен, объркан и — въпреки волята си — изпълнен с възхищение. Трябваше да признае, че обидата бе поднесена с много стил. „Номерът ни е в указателя“. Превъзходно. Явно това далеч не бе безмозъчна кукла.
Потърси своята маса, където, разбира се, се оказа сред куп непознати. Всички останали се познаваха отлично помежду си и след формалното представяне просто го оставиха изолиран, насаме с мислите му.
Монфърт мислено се смъмри строго да не оценява ситуацията като пълен аматьор и да не се подвежда по едно красиво лице и интелигентен разговор. Ако Софи Масо не бе толкова глупава, колкото бе смятал, значи обратното — тя е изключително пресметлива и навярно твърде егоистична жена. Бе допуснала бракът й да се превърне в маскарад, а сега бе готова да лиши своите акционери, както и сина си от дивиденти за акциите им, и то заради какво? За да угоди на любовника си? Жалка история. Зарадва се, когато усети как решимостта му се завръща с нова сила.
— И какво ви води в Париж, мосю Монфърт? — любезно се обърна към него една от дамите на масата.
Съпругът й бе инвестиционен банкер и той забеляза, че тя носи обеци на „Мейбъри“ — капчици лапис, изпъстрени с кристали и сапфири, както и проблясващи циркони — модел от миналогодишната колекция „Ледени висулки“.
Хю отвърна на усмивката й и се постара да й отговори достатъчно високо, за да чуе добре и съпругът й.
— В Париж съм, за да купя „Дом Масо“ — каза той.
Когато се върна в хотела, най-напред се обади в Лос Анджелис. Хю много често бе благодарен за часовата разлика; когато му хрумнеше нещо посред нощ, нямаше проблем да звънне веднага — можеше да завари Пийт Стоктън в работно време.