— Играе голф, сър — каза Мейзи, секретарката му. Говореше с онзи момичешки задъхан тон, който силно го дразнеше, но се опитваше да не й обръща внимание.
— Свържи ме, моля — уморено нареди той.
Пийт по-скоро би отишъл някъде без портфейла си, отколкото без мобилния си телефон. Долови как Мейзи въздиша неодобрително, но все едно. Беше понеделник следобед; малко повече работа и по-малко забавления щяха да се отразят добре на председателя на борда.
— Хю, стари друже — малко недоволно се обади Пийт. — Важно ли е?
Стоктън искрено вярваше, че много умело използва британския жаргон, и Хю не намираше сили да го разубеди в това.
— Съжалявам, че прекъсвам играта ти — поде Монфърт. — В Париж съм; каня се да се заема с изкупуването на „Масо“.
— Нещо е станало значи? Извини ме, Питър — обърна се той встрани от слушалката към партньора си.
Недоволството му се бе стопило, както и бе очаквал Хю. Ставаше дума за пари, а това бе най-любимият спорт на Пийт; голфът изобщо не можеше да се мери с него.
Хю накратко го осведоми за развитието на нещата.
— Затънали са дълбоко — заключи той. — Акционерите никак няма да харесат идеята за връзката на вдовицата и главния изпълнителен директор. А дори и без акциите на семейството има достатъчно свободни дялове на пазара, нали?
— Ще бъде сложно — призна Хю. Знаеше, че майката също има собствени акции. — Но нямат петдесет и един процента, дори да гласуват като един. Трябва да стигнем до акционерите.
— Убеден си. — Беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.
— Те няма да проявят сантименталност по отношение на името; интересуват ги дивидентите. Да, напълно съм убеден. Искам пълномощия, за да подготвя офертата; да намеря финансиране, да потърся правна форма, всичко.
— Преносимият ми компютър е с мен. — Монфърт изобщо не се изненада. — Ще ти изпратя всичко необходимо до петнайсет минути.
Хю си помисли, че единственото хубаво, което можеше да се каже за Пийт, бе, че когато става въпрос за собствените му пари, действа наистина светкавично. Монфърт бе убедил борда на директорите, че изкупуването на „Дом Масо“ ще ги издигне до нивото на „Тифани“. Сега Пийт Стоктън неистово желаеше тази сделка почти колкото самия Хю.
— Благодаря — рече кратко. — Задължен съм ти.
Хю затвори и с уморено удоволствие хлътна в мраморния лукс на разкошно обзаведената баня, за да се измие преди лягане. Когато привърши, видя, че под вратата му дискретно е пъхнат плик. В него имаше подписано пълномощно от Пийт Стоктън.
Монфърт се усмихна и го остави на шкафчето до леглото. Спа спокойно, както винаги преди битка.
Петнадесета глава
Софи не можеше да се съсредоточи. За пръв път бе благодарна на Катрин. Суровата школа на свекърва й по отношение на светските обноски сега й беше от полза, тъй като се налагаше да танцува и да се усмихва, да се старае да не засегне никого с недостатъчно внимание, макар мислите й да бяха на съвсем друго място.
Как смееше този човек? Направо не можеше да повярва. Как смее! Отколешният враг на съпруга й да се появи на благотворителен бал и да се опита да се възползва от нея? Само защото на Грегоар му се налагаше да работи тази вечер. Хю Монфърт сигурно го бе планирал предварително; знаел е, че ще бъде сама. Без съмнение той я мисли за невероятно глупава. Да не би да си въобразява, че не е чувала името му?
Че просто ей така ще прехвърли трийсетте процента акции на Том на някакъв амбициозен бизнесмен с отколешни апетити да изкупи компанията?
Хрумна й, че изобщо нямаше да знае кой е Хю Монфърт, ако за него не бе й казала Джуди Дийн, и изпита силна благодарност към нея.
Грегоар дори не й бе споменал за този случай. Вероятно не бе искал да я тревожи.
Постара се да се овладее.
— Софи, защо изобщо не хапваш?
Ришар дьо Белфон, барон Дьо Фосен, съседът й на масата, се наведе загрижено към нея. Тя погледна чинията си — патица с горчив ябълков сос.
— Да, много е вкусно — съгласи се тихо и насила преглътна една хапка.
— Софи никога не хапва, Ришар — с престорена усмивка се обади Марго, съпругата му. — Как иначе ще има такава перфектна фигура.
— Много си мила, Марго — механично отвърна Софи.
Обходи масата с поглед; шестима от любимите гости на Пиер — всички или със стари благороднически титли, или много богати; от дясната й страна седеше един политик, заместник-министър на културата, „резервният“ гост на масата. Той цяла вечер я обсипваше с внимание, но тя едва отвръщаше на настойчивите му комплименти и любезни забележки за обстановката наоколо.
С досада си помисли, че би било добре Грегоар да е тук.