Разбира се, не можеше да е до нея денонощно. Идваше в дома й в замъка или я канеше на обяд; виждаха се всеки ден, откакто бе напуснала компанията; от онзи момент, когато бе решила повече да не ходи в офиса, а той бе дошъл при нея, бе целунал ръката й и бе заявил любовта си.
Софи побутна храната с вилицата си и повъртя в ръка чашата с шампанско. Да, по-добре да си мисли за Грегоар. Той я бе взел в прегръдките си и я бе целунал много умело. И макар тя да бе доста скована и неотзивчива, той нямаше нищо против. Каза й, че знае, че е католичка, и ще изчака.
Тя самата бе очаквала да се разтопи в ръцете му. Е, какво пък, вероятно просто й липсваше практика. В крайна сметка бяха минали няколко години.
Тази насока на мислите не я удовлетворяваше особено, но тя се постара да се фокусира върху спомена за любезността на Грегоар, загрижеността му за чувството й на неудобство, склонността му да приеме нейното темпо. Обаждаше й се всеки ден, изпращаше й цветя и идваше да я види възможно най-често; естествено, имаше и вечери, когато се налагаше да работи.
Всъщност, допреди тази вечер, гузно си призна тя, бе очаквала всички тези общи моменти с нетърпение. Преди да й разкрие чувствата си, тя бе копняла той да заяви нещо гласно, а сега, когато направо я обсипваше с внимание, сякаш й се искаше да я остави на мира за малко; не можеше да проумее подобно малко противоречие в себе си.
Но това чувство се бе променило тази вечер, когато се появи Хю Монфърт. Сега определено искаше Грегоар да е до нея. Той щеше да го сложи на мястото му.
Когато прецени, че е безопасно, тя погледна дискретно към масата на Монфърт. Можеше да зърне само гърба му, по явно не бе особено притеснен от упрека й. Беше ангажиран в задълбочен разговор с другите гости на масата. Да не би да е очаквала, че ще хукне презглава навън от срам?
Веднага щом прецени за разумно, Софи се извини на сътрапезниците си и се запъти към гардеробната. Асистентът там й подаде палтото с възхитена усмивка — беше стар модел от прекрасен копринен брокат от Китай, предимно в сребристосиво, украсен с перли. Но Софи дори не забеляза ласкателството. Махна на шофьора си и нетърпеливо го зачака да се приближи.
От време на време хвърляше притеснен поглед към залата. Дали Монфърт бе забелязал тръгването й? Сигурно. Но не я бе последвал. Мислено си приготви няколко хапливи забележки, за всеки случай.
Този мъж изобщо не бе такъв, какъвто си го бе представяла. Без да се взима под внимание класата, от която произхождаше, дори само името му говореше много неща. Но тя бе очаквала да срещне един разглезен, безволев възпитаник на частно училище, който само търси да заграби успеха на Пиер и Грегоар и се сърди, когато му откажат нещо.
Монфърт съвсем не бе такъв. Беше на нейната възраст, може би с година-две по-голям; добре облечен, без видим белег да полага специални грижи за себе си, което тя по принцип никак не харесваше у мъжете. Висок колкото Грегоар, но очевидно фигурата му излъчваше по-голяма сила. Дори мисълта за това я накара да потръпне, макар че вечерта бе топла. Беше подчертано мускулест, а движенията му издаваха пълен контрол над тялото; у него имаше нещо хищническо, и то не само в смисъл на бизнес апетитите му. Софи закопня за утехата на Грегоар.
Веднага щом се настани удобно на задната седалка в лимузината си, тя посегна към телефона и набра прекия номер в кабинета му. Никой не отговори. Даде на шофьора домашния му адрес.
Колата прекоси плавно чакълестата алея и след миг се включи в неоновия поток на уличното движение в нощния Париж. Софи бе сред първите, които си тръгват, но не я интересуваше. Беше се появила на събитието и това стигаше, за да представи фирмата. Сега имаше по-приятно занимание.
Е, поне известна доза забавление, призна си тя. Естествено, бе лудо влюбена в Грегоар и й бе приятно да я ухажва, но все пак…
Истината бе, че времето извън офиса й се бе сторило съвсем, ама съвсем леко скучновато. Като се замислеше, дори и преглеждането на докладите сякаш бе по-интересно. А и можеше да си приказва с Джуди Дийн. По някое време тя бе дошла да я посети в замъка, но не беше същото. На Софи й бе харесало да работи. Не бе истинска работа, разбира се, не като тази на Джуди — знаеше го, — но все пак бе забавно поне да се опита да осмисли нещо по-важно от засаждането на градината с цветя или грижите за имението.
А сега имаше важни новини — сега тя можеше да помогне на Грегоар! Врагът им отново дебнеше наоколо. Грегоар, естествено, щеше да знае как да го елиминира. Запита се, леко притеснено, дали той ще се засегне, ако го помоли да я осведоми как вървят нещата.
Стигнаха до булевард „Ла Рен“ с неговите нови градски къщи в редици от двете страни. Грегоар живееше в третата и тя забеляза, че още свети. Отвън бе паркирана кола, малко „Рено“, затова нареди на шофьора да изчака наблизо и изскочи от колата, като внимателно повдигна полите на палтото и роклята си, за да не ги опръска в калта. В химическото чистене бяха много добри, но човек не можеше да очаква чудеса.