— Джил Калвърт!
Изкуствената бляскава усмивка на комедийния актьор избледня сред възторжените викове и аплодисменти. Екранът се раздели и от петте красиви лица — четири, от които насила се опитваха да запазят доволния си вид — се показа единственото, което наистина беше щастливо. Тя повдигна красиво извита вежда и докосна шията си с идеално оформените си нокти, сякаш не можеше да повярва, че са избрали именно нея.
Камерата я обожаваше. Задържа се за миг върху млечнобялата й кожа. И, разбира се, върху прелестното й авангардно колие.
Последва нова буря от аплодисменти. Сега Хю си позволи една съвсем лека усмивка. Хората около него го потупваха по гърба, по раменете. „О, само почакайте да видите“, доволно си мислеше той.
Джил се понесе към сцената с царствена походка, облечена в елегантна рокля в стила на двадесетте години, обшита с хиляди пайети. Тежката материя прилепваше по тялото й, черна и лъскава като кожа на видра. Сексапилна, но изключително семпла. Идеален фон за бижута. И то какви бижута! Хю лично ги бе избрал. Скъпоценности за бунтар. Големи късове цитрин, един от най-евтините и най-широко разпространените полускъпоценни камъни на света, нанизани върху осемнадесеткаратови златни нишки; но върху същите тези нишки, искрящи като мънички слънца, бяха монтирани яркожълти диаманти.
Беше просто перфектно. Никой не бе виждал подобно нещо. Съчетание между евтиното и невероятно скъпото, между деликатното и провокативното. Колието се допълваше от подобни обеци, които висяха на идеално оформените й уши и се открояваха на фона на гарвановочерната й коса, стилно оформена в къса прическа като на Луиз Брукс.
Хю Монфърт бе спечелил лотарията на дизайнерите. Новоизгряваща звезда току-що бе получила първия си „Оскар“, докато носеше модел на „Мейбъри“, неговата фирма. Фирма, която Хю Монфърт, най-младият изпълнителен директор в историята на компанията, бе извел от мухлясалите и забравени от всички задни улички в квартал „Сейнт Джеймс“ и й бе спечелил международно признание на водеща марка в най-новия и екстравагантен дизайн на бижута. Бе следвал интуицията си и бе работил наистина къртовски, за да сложи скъпоценностите на „Мейбъри“ на шията и ръцете на всяка млада и сексапилна звезда, която се появи на корицата на лъскаво модно списание. Наистина успехът му бе толкова впечатляващ, че хората на Джил Калвърт сами го бяха потърсили.
За миг си представи лицата на конкурентите си в Ню Йорк, Париж и Лондон. Със сигурност го проклинаха. Монфърт отново ги бе сложил в джоба си. „Отлично“, мислеше си доволен той. Изпита надигащото се от стомаха му силно и кратко задоволство от добре свършената работа. Живееше заради тези мигове на триумф, те му помагаха да забрави.
— Идеално! — извика силно седналият до него Пийт Стоктън, председател на борда на директорите на „Мейбъри“.
Хю кимна към екрана.
— Гледай.
Криеше още един коз в ръката си; бе направил това предложение на отначало силно изненаданата, но мигновено признателна госпожица Калвърт, която на секундата бе схванала какво може да й донесе това: да я превърне от просто поредната добра актриса в светкавично порасла до величина на суперзвезда. Залогът тук бе известността, което бе напълно ясно за Хю. За нея — но и за него. Наградата „Оскар“ бе безспорно хубаво нещо, но само тя не можеше да те направи звезда. Кой ли си спомня за Мариса Томей? Или Роберто Бенини?
И така, Джил Калвърт се усмихна, поклони се леко и тръсна красивата си главица. Обеците й с цитрини и диаманти проблеснаха подобно на капчици роса под слънчевите лъчи. Хю чу как край него се разнесоха въздишки на възхищение и завист.
На големите екрани пред очите им госпожица Калвърт вдигна своя „Оскар“ и го целуна. Отново бурни аплодисменти.
Тя се усмихна сияйно и каза простичко:
— Благодаря.
После се обърна и слезе от сцената.
Водещият церемонията комик зяпна.
Настъпи вцепенена тишина, преди диригентът на оркестъра, също силно изненадан, да даде знак на музикантите да засвирят, макар че веселата мелодия не можа напълно да заглуши изумения шепот на публиката. Минута по-късно, докато Хю се оглеждаше наоколо, се появиха усмивки… развеселени и проницателни усмивки. Почти всички в залата бяха опитни играчи на пазара на известността и незабавно осъзнаха какво бе направила Джил Калвърт току-що. Единственото, за което щеше да се говори на следващата сутрин. Защото в едно шоу, приело за норма десетминутни сълзливи излияния и благодарности към всички — от Господ, та до личния асистент на кучето на съответната звезда, Джил бе произнесла най-късата реч в историята на церемониите.