Мълчеше.
— В тях се твърди, че работата ви е незадоволителна.
— Последното ми есе получи добра оценка — отвърна Том с нотка на леко предизвикателство, която не успя да прикрие въпреки цялото си старание.
— Наистина, но господин Хилърд сподели с мен, че остър ум като вашия не бива да се задоволява само с оценка „добър“.
Том се слиса. Така ли е казал Хилърд?
— Много мило от негова страна.
— Напротив, млади момко! — Господин Батърс го прониза с острите си лешникови очи. — Той е направо възмутен от вас. Невежеството е простимо, мързелът — не. Нямате никакъв шанс, абсолютно никакъв шанс да завършите магистърска степен, ако продължавате по този начин. Осъзнавате ли го?
Том се загледа в протърканата жилетка и старите панталони на Батърс, в червената следа, която очилата бяха оставили на носа му. Този разпит съвсем не му допадаше и си каза, че е както неприятен, така и излишен.
Преподавателите тук явно забравяха, че не са учители в гимназия. Нима в този разговор не участваха двама възрастни? Не бе дошъл да му четат конско.
Батърс очевидно чакаше отговора му.
— Напоследък бях под голямо напрежение, мосю.
— Аз не съм французин — сухо подчерта Батърс. — И тъй като учите в английски университет, смятам, че е редно да се придържаме към този език.
„Мразя го“, помисли си Том, но на глас каза:
— Разбира се, сър.
— Под какво напрежение по-точно сте били? — попита Батърс и скръсти ръце.
— Моят баща… баща ми наскоро бе обявен за мъртъв — обясни Том с наведена глава, надявайки се на съчувствие.
— Да, чух. Но това е станало само преди няколко седмици, а вашите отсъствия от лекции, както и немарливото изпълнение на задачите е започнало още в средата на първия семестър.
Том се скова. Смяташе, че споменаването на смъртта на баща му ще сложи край на разпита. Преподавателите от факултета в „Крайст чърч“ бяха истински тирани, но все пак се славеха с готовността си да проявят разбиране и съчувствие винаги когато някой студент има истински проблеми, независимо дали семейни, или от друго естество.
Напъна ума си.
— Мосю… господин Батърс, знам, че не се представях толкова добре, колкото би трябвало. Удоволствията на самостоятелния живот доста ме разсейваха — отбеляза, че тази малка доза откровеност бе добре приета. — Затова реших, както казвате тук, да се взема в ръце…
За свой ужас Том забеляза как старшият наставник прикри усмивката си, когато чу разговорния израз, изречен с онзи постоянен френски акцент, който той нито можеше, нито желаеше да заличи в говора си.
— Но новината за смъртта на баща ми, издаването на смъртния му акт… ме разтърси. Разбрах, че не мога да се съсредоточа, не мога да мисля за нищо друго. — Том се ужаси, когато усети как емоциите му в тази ситуация се отключват и наистина вземат връх. Гласът му потрепери; той положи искрено усилие да се овладее. — Със сигурност при това положение няма да успея да защитя дипломата си или може би вие ще ме изгоните, ако трябва да продължа образованието си в настоящия момент. Но ако бих могъл да си взема почивка, ако ми разрешите да прекъсна за една година…
Батърс бе забелязал, че очите на момчето се зачервиха. Том ядно ги избърса с ръкав, а после неуспешно се опита да прикрие сълзите си с покашляне.
Старши наставникът се размекна.
— Ако ви пуснем в почивка за една година, господин Масо, мога ли да разчитам на думата ви, че когато се върнете, ще положите максимални усилия да оправдаете доверието, възложено ви от комисията по приемането на нови студенти?
Въпросът бе неочакван. Том не искаше да дава дума. Дадената дума бе сериозно нещо. Но нямаше как да не се съгласи.
— Добре — продължи старшият наставник. — Всяка година в колежа ни кандидатстват много повече младежи, отколкото можем да приемем. Избираме най-добрите и попарваме надеждите на останалите, понякога завинаги. За вашето място, господин Масо, имаше поне петнадесет отлични кандидати.
Том се намуси; какво бе виновен той, ако останалите са били прекалено глупави, за да влязат.
— Ще се видим с вас отново в началото на семестъра след една учебна година — заключи делово господин Батърс. Стисна здраво ръката на Том. — Всичко добро.
След това му бяха нужни само няколко часа. Обади се на една компания в Лондон и в склад на Бенбъри Роуд и се погрижи да пренесат вещите му. Нямаше нищо, което да не може да остави тук; нямаше кой знае колко лични вещи. Позвъни в магазина на „Масо“ на улица „Бонд“ и се поинтересува за брошката; била продадена, но служителят, приятен и почтителен господин, препоръча друга, цвете с листа от злато, венчелистчета от седеф и красив гранат в центъра. Том се съгласи и направи поръчката. Щяха да я изпратят веднага на Флора Макалистър. Почувства се добре; това бе любезен начин да се раздели с нея.