Флора не бе коварна като Джема, нито взискателна като Поли; заслужаваше го. И все пак Том не съжаляваше, че ще се отърве от всички тях.
Остави кратки бележки за няколко от момчетата, с които излизаше да пийне по бира; никой не можеше да се нарече негов приятел; освен може би Саймън Ланкастър — гениален, но много сдържан студент по история и, също като него, наследник на голямо богатство. Двамата бяха доста близки, след като бяха открили общия си произход; макар че Саймън явно смяташе наследството си за непоносим товар. Беше коренно различен по характер от Том, но въпреки това бяха близки другари. Саймън се възхищаваше на безгрижния ергенски живот на Том и успеха му сред момичетата, както и на пълното му пренебрежение към следването; Том говореше и вършеше неща, каквито Саймън не би и помислил да направи. А Том, на свой ред, макар да не го признаваше гласно, харесваше целеустремеността на Саймън и методичните му усилия да завърши успешно образованието си.
Запъти се към бара, за да го потърси. Беше шест часът, а Саймън неизменно посещаваше бара по това време, изпиваше две чаши джин с тоник, сетне се връщаше в стаята си да учи. Том щеше да се сбогува временно с него; беше решил да го покани на гости в Париж; да му покаже как е в „истинския живот“. Би било забавно да поразтърси малко този сдържан млад англичанин.
Прекоси забързано площада, после тръгна напряко към бара. Беше пълен както винаги; евтиният алкохол, едно от големите предимства на Оксфорд, бе много популярен сред студентите.
Том огледа помещението. Неколцина познати му махнаха да се присъедини към тях, като се провикнаха силно, но той само се ухили и поклати глава. Допреди няколко седмици щеше да е сред първите в бара и вече щеше да е подпийнал, както всички; днес това му се струваше неуместно. „Явно пораствам“, с приятно чувство си помисли той. Саймън го нямаше, щеше да се наложи да го потърси в стаята му, иначе трябваше да му звъни по телефона. Нямаше намерение да се бави; искаше да се махне от английската провинция възможно най-скоро и да се качи на влака през Ламанша още преди полунощ.
Тогава я видя. Поли. Стоеше там — отметнала червената си коса и се смееше, разкрила прекрасните си бели зъби. Беше с обичайната си размъкната тениска на „Металика“ и джинси с много ниска талия, боти „Док Мартен“, а на китките й подрънкваха евтини индийски гривни в пъстри цветове. В този миг осъзна, че е истински красива. И изглеждаше толкова щастлива. Том се загледа в нея запленен, а тя извърна глава. Забеляза, че до нея стои Марк Олстън; тя се протегна към него и го целуна по бузата.
Обзе го гняв. Толкова силна ярост, че направо усети как го стиска за гърлото. Не можеше да проговори.
— Охо — възкликна един от другарчетата му по чашка, като смушка в ребрата съседа си по стол.
„Забавно им е — помисли си Том, — всички смятат, че това е смешно.“ В главата му нахлуха най-гадни сцени и му се зави свят. Сега мускулестите ръце на Олстън прегръщаха Поли през талията; представи си как я притиска в леглото, както бе правил самият той; видя мислено пръстите му върху меката й топла кожа; представи си как я целува… Целува я Марк…
Том си проби път през тълпата, разсипа нечие питие, подмина протестиращите подвиквания. Крачеше право към Марк Олстън.
— Махни си ръцете от нея! — викна му гневно. — Това е моето момиче!
Олстън го погледна отвисоко и се засмя.
— Вижте го, принца Жабок — каза той и всички наоколо избухнаха в смях.
На Том не му пукаше — нито за тях, нито за мнението им; презираше ги до един: селяци.
Поли изглеждаше ядосана.
— Марк…
Марк Олстън сведе поглед надолу към Том. Беше висок над метър и осемдесет и доста едър, с рамене на колос.
— Или какво? Нещо ме заплашваш ли?
— Точно така.
Том се вторачи в ръката му, която собственически държеше Поли за кръста.
— Сам ли? Или с още някое приятелче — пренебрежително подметна Олстън.
Обърна се към бара.
Том се пресегна и силно го дръпна за рамото, за да го обърне към себе си; англичанинът го изгледа за момент, после просто поклати глава.
— Я се разкарай, приятел — каза той. — Бия се само с мъже от моята категория.
Масо почервеня от гняв. Беше висок метър и седемдесет и пет, но Олстън бе поне с двайсет килограма по-масивен от него.
— Време е за нови правила, глупако — каза той и се приготви да замахне с юмрук, но Поли се намеси и го хвана.
— Престани, Том — прошепна тя.