— Стой настрана — отвърна й той.
— Няма да стоя. Мога да излизам с когото си искам. А ти само се излагаш.
Той се обърна и я погледна.
— И какво правиш? Висиш тук и се прегръщаш с този… смешник?
Олстън се обади:
— Това беше прекалено.
Започна да навива ръкавите си.
— Недей — сгълча го Поли. — Виж какво, Том, ти беше този, който ми изневери, нали!
Сърцето го заболя.
— Ти си моя — каза той.
Не можеше да повярва колко силно го заболя.
— Не съм твоя. Нито негова. Сама вземам решенията си — заяви Поли и се разплака.
Олстън я зяпна изненадано.
— С мен ли си, Пол? — попита той.
Тя се окопити, тръсна глава и го хвана под ръка.
— Да. С теб съм.
— А сега се разкарай оттук, Масо, иначе ще те изхвърля на улицата — нареди Олстън с клокочеща в гласа заплаха. — И стой далеч от нея.
Том не му обърна внимание. Погледна Поли; тя извърна глава и той видя как пръстите й леко галят ръката на Олстън, утешително. Бе правила същото и с него и това му харесваше.
— Поли…
— Просто си върви, Том — каза тя.
Така и направи; излезе от бара през тълпата подхилкващи се студенти, някои от тях другари по чашка, всички му се присмиваха. Сълзите го заслепяваха; примигна гневно, за да ги преглътне, и разбира се, вече се отказа да търси Саймън. Събра набързо нещата си, после изхвърча през портала под старинната часовникова кула, без да обърне внимание на непочтителния портиер, който никога не го поздравяваше с докосване на фуражката, и тръгна с решителни крачки по „Корнмаркет“ към стоянката на такситата.
— Към гарата — нареди той.
Не спираше да си повтаря наум, че трябва да се успокои. Подобна слабост бе неуместна. Бе сбъркал в преценката си за Поли, явно не бе неговата „единствена жена“. Не беше нищо повече от момиче за една нощ; щеше да я забрави. С усилие на волята насочи мислите си в друга посока. Имаше влак в седем без четвърт; ако нямаше закъснения по овехтелите железопътни линии на Англия, вероятно най-ужасните в цяла Европа, можеше да стигне до Лондон и оттам да хване последния влак и да замине за дома си през тунела под Ламанша още тази вечер.
Оставаше само един въпрос, прецени Том, когато се успокои малко. Дали да се настани в хотел? Или да отиде направо при баба си?
Не, хотелът бе по-разумният избор. Щеше да е доста трудно да скрие присъствието си през деня, а нощем шумът от кола, която минава по чакълестата алея пред замъка не би могъл да остане незабелязан. Нямаше намерение да се разкрива пред майка си — още не. Когато настъпеше моментът на конфронтация, трябваше той да диктува условията.
Седемнадесета глава
Софи се събуди от слънцето, обилно струящо през прозорците на спалнята й. На семейната спалня; двамата с Пиер я деляха години наред и той я бе смятал за най-хубавата стая в целия замък. Отначало й се бе сторила прекалено пищна заради зелените копринени тапети, безценните старинни мебели от времето на Луи Четиринадесети и дори от преди това; в тази стая имаше мебели от началото на шестнадесети век, а великолепното легло с балдахин от плътна златиста коприна и гравирано с дъбови листа и лозови вейки бе, както я бе уверил Пиер, от епохата на Франсоа Първи.
Постепенно се бе привързала към тази стая; бе невероятно разкошна, но освен това и красива. Обикновено, когато се събудеше в леглото, цялото само за нея, се чувстваше прекрасно. Софи обичаше да лежи неподвижна няколко минути, окъпана от светлината, която проникваше от източните прозорци, и да планира деня — грижи за бебето Том, а по-късно и за градината.
Днес обаче се събуди с неясна тревога. Замисли се за причината и когато се пробуди напълно, всичко изплува в съзнанието й.
Грегоар. Миналата вечер. Момичето, ризата. Несдържания му гняв.
От лявата й страна имаше старинен звънец, който още работеше. Дръпна износения червен шнур и само след минутка Бернард се появи.
— Добро утро, мадам. Обичайната ви закуска ли, мадам?
Доста учудващо предвид тревогата й, но Софи усети глад.
Поръча си хрупкав бекон, бъркани яйца, ароматен китайски чай и купичка ягоди; с изключение на ягодите, това си беше типична английска закуска, каквато не бе хапвала от години.
— Чудесно, мадам. — Бернард се усмихна одобрително; хората от персонала все се опитваха да се грижат за нея. — Мосю Лазар звъня четири пъти от сутринта, мадам, но му казах, че още не сте се събудили.
— Да, благодаря, Бернард. Ако се обади пак, приеми съобщението му. — Софи кимна замислено. — И помоли Ричард да приготви колата за след час. Ще ми трябва почти през целия ден.
— Да, мадам — отвърна Бернард.
В очите й се четеше загриженост, но Софи не бе в настроение да споделя тревогите си и той се оттегли.