Хапна с апетит, тъй като вече знаеше защо е гладна; имаше да върши сериозна работа и я очакваха толкова много задачи. Вероятно не можеше да ползва ризата като неопровержимо доказателство — винаги биха могли да се намерят оправдания, най-различни оправдания. Например, че Лиз има подобна риза или че е разляла нещо върху дрехата, с която е дошла, и се е наложило да облече нещо друго… Но Софи не бе наивница. Бе видяла всичко със собствените си очи; бе преценила ситуацията. Да си наеме нова секретарка бе много удобно извинение. Не. Двамата бяха любовници и тя се почувства омърсена, макар че никога не бе спала с Грегоар.
В добавка към това се сети и за припряността му — безумното му бързане да й предложи брак. Никак не й бе харесало. Бе се почувствала неловко дори и преди да го заподозре.
Приключи със закуската и позвъни на прислугата да отнесат таблата, сетне влезе в банята. Подмина старинната вана, облицована с мрамор, и се запъти към модерния американски душ, който бе накарала да монтират предната година, въпреки протестите на Том. Силната струя масажираше и тонизираше кожата й и тя се почувства ободрена и пълна с нови сили.
В гардеробната й, огромно помещение, което по-рано бе служило за малък кабинет, бяха приготвени няколко тоалета, от които тя да избере подходящия. Софи ги погледна, но не одобри нито един. Днес искаше нещо съвсем различно; нещо по-делово.
Имаше един черен костюм на „Ричард Тайлър“, силно втален, с копчета от черен кехлибар и пола точно до коляното. Избра него и добави бледозелена риза и чорапи на „Уелфорд“; спря се на тях заради парижката жега, бяха толкова фини, че едва се забелязваха; завърши тоалета си с чифт семпли затворени обувки с нисък ток на „Стефан Келиън“. Гримира се бързо — само малко фон дьо тен и лек руж; отдавна се бе научила да не прикрива красотата на кожата си. Последва леко пръсване с парфюма, който се правеше по нейна специална поръчка. Сетне бижутата. Избра много бързо, както винаги — късо колие от осемнадесеткаратово злато, обсипано с обли зелени турмалини, за да подчертаят деликатния цвят на ризата й.
Огледа се. Много добре. Неочаквано изпита прилив на радост и вълнение. Каква би могла да е причината? Би трябвало, логично погледнато, да е нещастна.
Отговорът на този въпрос витаеше на границата на осъзнаването. Отначало не бе готова да го приеме. Облекчение?… Естествено, че изпитваше облекчение. Внезапно съзнанието й се проясни и я озари прозрение, ярко като слънчевите лъчи, проникващи през стъклата на прозорците — не беше влюбена в Грегоар. Тя бе самотна и се чувстваше поласкана, пък и се бе наслаждавала на компанията му — на любезното му държане, на изисканите обноски, почтителността и добре премерените му комплименти за ума й, за фигурата й. Но любов нямаше. Именно затова се бе сковавала от докосването му. Тази сутрин всичко в главата й се подреди с пределна яснота, сякаш някой бе приседнал кротко до нея и търпеливо й бе обяснил всичко с прости думи.
Но вълнението, което я бе обзело, не бе съвсем сигурна…
Отърси се от тези мисли, като си каза, че по-късно ще разбере. Извърна се от огледалото, доволна от вида си, избра подходящата чанта — модел на „Кейт Спейд“ от крокодилска кожа с бамбукова дръжка, пъхна вътре портмонето си, пудра и блясък за устни и слезе по величествените мраморни стъпала, по които токчетата й потракваха отчетливо, докато бързаше към колата си.
— Към офиса ли отиваме, мадам? — попита шофьорът.
Софи поклати глава.
— Улица „Фобур“, Ричард. Закарай ме до представителния магазин на „Масо“.
Вероятно, каза си тя по-късно, нямаше нищо нередно в него. Килимите и завесите бяха чисти, дългите витрини не бяха прашни, имаше достатъчно персонал — повече от достатъчно всъщност за четиримата клиенти, които разглеждаха изложените бижута с отегчен вид и на висок глас се опитваха да отгатнат цените, като явно нямаха намерение да купуват. Очевидно и продавачите — четири жени и двама мъже, бяха стигнали до същия извод, тъй като никой от тях не предлагаше помощ на посетителите и по лицата им бе изписана огромна досада.
Софи си помисли, че това място й напомня на обществена библиотека. Запазеният знак на марката „Масо“ — златен орел, стиснал диамант в ноктите си, изрисуван на бежов фон на стените — се повтаряше като елемент в подобния по цвят килим. Образът не бе особено завладяващ. Денят бе четвъртък и Софи бе очаквала повече клиенти.
Хрумна й, че ако първото впечатление, което магазинът оставя, е „няма нищо нередно“, значи всичко е сбъркано.