Майка Русия не бе особено добра в осигуряването на топлина или храна и лекарства. Но знанията — това тя предлагаше наистина щедро на децата си. А Ковек подозираше, че това момче е много интелигентно.
— Направени са от въглерод, въглища под голямо налягане. Шлифоват се от суров материал. Много са красиви. — Седемгодишното момче говореше тържествено. Ковек погледна дланта му — беше подпухнала от ударите, но детето се държеше, сякаш нищо не е станало. Неукрепналото му гласче не потрепваше. — Купуват ги богатите хора.
— Да.
— И когато порасна, ще имам много диаманти — каза Владек.
Класът избухна в подигравателен смях.
— Едно трябва да запомниш добре, момче. Ти си беден сирак, копеле. Родителите ти не са те искали. Както и другите деца тук. Трябва да слезеш от облаците и да стъпиш здраво на земята. Ще станеш прост работник, ако имаш късмет. — Ковек се извърна и се изплю в пластмасовата кофа за боклук. — По-вероятно е да свършиш като пияница или просяк. С такова отношение като твоето.
Хлапето му се усмихна презрително. Ковек се престори, че не забелязва. Друг път щеше да пребие Владек. Засега просто искаше да продължи нататък.
Момчето беше някаква нищожна и нелепа прашинка в целия този свят.
Деветнадесета глава
— Грегоар — повика го Джуди.
Той не вдигна поглед от бюрото си. Джуди се ядоса — смяташе, че е била много любезна. Леко се покашля.
— Грегоар… извинявай.
— Да? Какво има? — очевидно раздразнено попита той.
Тя настръхна. Как смееше да показва раздразнение — нали именно той бе объркал нещата. Прехапа устни, за да не му повиши тон. Една от силните страни на Джуди бе способността й успешно да общува с противни типове. Заповяда си да не му позволи да я извади от равновесие.
Приглади с ръце полата на новия си костюм — „Шанел“, истински „Шанел“, от жълт туид, с пола малко над коленете, която прилепваше по стройното й тяло като втора кожа.
Струваше й повече, отколкото смееше да си помисли, но така бе отпразнувала новата си заплата.
Знаеше, че може да си го позволи, и си го бе купила. Чувстваше се прекрасно, облечена в толкова изискан тоалет, какъвто и кротката вдовица на Пиер би окачила в скъпия си гардероб.
— Много съжалявам, че трябва да те притесня — подчертано любезно подхвана тя, — но изглежда, има малък проблем. — Отправи му най-обезоръжаващата си усмивка. — Увеличението на заплатата ми — онези двеста хиляди, които ми обеща — не са получени.
— Какво? — не разбра Лазар.
Гледаше в празното пространство и почукваше с молива си по ръба на бюрото. Звукът бе особено дразнещ.
— Парите ми ги няма — повтори съвсем ясно Джуди. — Последният чек със заплатата ми. Никаква разлика с предишния.
— По принцип тези неща изискват време — разсеяно отвърна Лазар.
Джуди се усмихна бодро; нямаше намерение да се предава.
— Не и ако разпореждането е на самия изпълнителен директор — изтъкна тя. — Трябва само да кажеш една дума.
Той с неохота извърна очи към нея; красивият костюм и удачният избор на емайлираните обеци с формата на маргаритки явно не му направиха никакво впечатление.
— По-късно — каза той.
— Разбирам, че графикът ти е натоварен — упорито продължи Джуди. — Затова си позволих да подготвя това вместо теб. — Представи му изрядно напечатана фирмена заповед, с която се утвърждаваше увеличението на заплатата й — двеста хиляди евро за вицепрезидента Джуди Дийн, влизаща в сила незабавно. Беше добавила дори и пунктирана линийка за подпис. — Само се подпиши тук — добави усмихнато тя. При което му предложи собствената си писалка със свалено капаче и готова за подпис.
— Слюха! — избухна Лазар.
Джуди се дръпна. Френският й бе много добър, но това не бе на френски. По тона усети, че не бе и нещо хубаво.
— Мислите си, че можете да ме притискате! Всички жени!
Светлите му вежди се сключиха над бледосините му очи. В тях се четеше необичайна острота и Джуди побърза да направи крачка назад. Имаше бързи рефлекси и грабна заповедта, преди той да успее да я скъса.
— Съжалявам — побърза да каже тя. — Няма значение, ще дойда друг път.
Незабавно се оттегли, с присвит стомах от мисли за опразнените си кредитни карти. Погасителните вноски щяха да я разорят; а ако той не изпълнеше обещанието си, щеше да се наложи да се обажда в банката.
Но той щеше да удържи на думата си. Джуди си каза, че трябва да се успокои. Тя му бе нужна, за да се сближи със Софи… трябваше му…
Последните няколко дни й бяха много натоварени. Жил Керуал, с неговите изискани и леко пренебрежителни маниери се бе върнал от Ню Йорк — но без каквито и да било добри новини за колекциите — и бе настоял за подробни отчети за работата й. А и бе настъпил моментът, слава богу, да се премести от тъмната стаичка на най-горния етаж обратно в собствения си кабинет.