Постижението й не би могло да се подобри, тъй като се състоеше от една-единствена дума.
На следващия ден Джил Калвърт щеше да се появи във всички медии. И месеци щеше да се задържи на първите страници и сред първите коментарни рубрики. За този миг щяха да се изпишат безброй статии. Щяха да анализират всичко. Да обсъждат вида й. И елегантната черна рокля… Екстравагантните бляскави бижута също щяха да са част от това.
Монфърт се усмихна. Когато на сутринта борсите отворят, акциите на „Мейбъри“ щяха да скочат. Вероятно с цели пет или шест процента.
Хората около него го наобиколиха и започнаха да го аплодират, сякаш самият той бе филмова звезда. Бяха все висши ръководители в „Мейбъри“, елитът от офиса на компанията в Лос Анджелис, а също и най-преуспелите търговски представители — сега всички те мислеха за портфейлите си.
Монфърт погледна часовника си, дискретен златен модел на „Патек Филип“. „Мейбъри“ правеше и часовници, но той никога не носеше от тях; нито пък използваше копчетата за ръкавели на своята фирма. Бляскавата показност не бе в стила му. Бе старомоден англичанин, който се ужасява от показността и по-скоро би умрял, отколкото да го видят с някой от моделите от мъжката колекция на „Мейбъри“. Бе наследил няколко чифта копчета за ръкавели и пръстен с печат от баща си, сър Ричард, и тези украшения му бяха напълно достатъчни. В самото начало Пийт Стоктън му бе предложил да използва продуктите на „Мейбъри“, но Хю само с един поглед му бе дал да разбере, че това може да провали цялата сделка помежду им.
А те много искаха Монфърт. Докато той не бе дотам ентусиазиран да работи за компанията. За него „Мейбъри“ бе интересно предизвикателство, нищо повече. Бе роден в богато семейство, син на баронет и не се нуждаеше от пари.
Работата във фирмата означаваше само едно за Хю — борба за успех. Само това. И му беше напълно достатъчно.
Десет и половина. Докато лимузината му стигне до бала на губернатора, вечерята щеше да е започнала. Дори и в Холивуд, където това бе „модно“, Монфърт мразеше да закъснява. Изглеждаше му като проява на недисциплинираност, на неуважение.
— Трябва да тръгвам — каза тихо.
— Върви, върви — отвърна Пийт и отново го потупа по гърба. — Много добра работа, Хю. Как казвате вие, британците? Страхотно шоу.
Монфърт се усмихна сковано.
— Да те откарам ли до някъде?
Стоктън само сви рамене.
— Няма нужда. Вероятно ще се върна в хотела.
Очите му, потънали в затлъстялото му лице, проблеснаха, докато оглеждаше тълпата, и се спряха на две от момичетата от търговския отдел. И двете блондинки, едната — особено пищна. Те уловиха погледа му и се усмихнаха подканващо.
Монфърт се постара да не покаже отвращението си. Не, тази вечер Пийт Стоктън нямаше да се появи на партито. Прекалено много от хората там познаваха жена му, Клаудия, активен участник в благотворителните балове в Лос Анджелис. А и Стоктън не се интересуваше особено от звезди и светски събирания. Само от печалба. Беше му пределно ясна връзката между финансовите резултати и появяването на чаровния изпълнителен директор на компанията на публични места.
— Доскоро — късо се сбогува Стоктън. Беше се зазяпал в момичето с големите гърди. Тя се засмя звънливо и отметна буйната си руса грива.
Монфърт кимна.
— Имаме насрочена среща на борда на директорите през юни — вметна той.
Завоалирана обида. Нямаше намерение да се вижда с Пийт Стоктън, ако не се налага. Стоктън се насочи към момичето, а Монфърт се отправи към изхода и към лимузината, като старателно отбягваше поздравленията и учтиво измърморваше благодарностите си.
Червено-белите райета върху лентата с марката „Мейбъри“ искряха над осветената представителна витрина бяха наели мястото на много висока цена, която обаче си заслужаваше. В Лос Анджелис, ако не си точно на булевард „Родео“, просто няма смисъл. Хю си отбеляза да мине оттам сутринта на път за летището само за да види тълпите, скупчени пред вратите, нетърпеливи да зърнат новата колекция. Реши да вдигне началната цена на всеки модел с по хиляда долара. Още тази вечер. Едва забележимо кимване и шофьорът докара лимузината.
— „Павилионът Дороти Чандлър“ — каза той, след като се настани вътре.
— Да, ваша чест — почтително кимна шофьорът.
Монфърт вдигна глава и се усмихна широко. Това бе първата истинска усмивка, която се появяваше на устните му от много време. Беше му забавно. Човекът явно бе проверил името на пътника си — почитаемия Хю Монфърт — и може би си бе помислил, че е някакъв съдия. Изобщо нямаше намерение да го поправя. Стараеше се да не поставя хората в неловко положение, освен ако не беше свързано с бизнеса.