Естествено, беше невъзможно да се съсредоточи върху работата си. Джуди помоли за кафе, което и двете секретарки безпогрешно изтълкуваха като опит да овладее ситуацията, и се оттегли в кабинета си. Чувстваше се объркана, замаяна; сякаш й бе трудно да си поеме дъх. Не беше в безопасност. Нищо не бе свършило. Съпругата на Пиер бе променила решението си. Щеше да остане тук за дълго и да й се пречка.
„Никога няма да получа парите си, поне не в случай, че тя остане“, горчиво си помисли Джуди. Увеличението бе значително. Мадам Масо щеше да се поинтересува за причината.
Замисли се за Пиер и я връхлетя пристъп на гняв. Как може той да изчезне? И да я остави? В компанията на вдовицата си? А след това, само няколко секунди по-късно старата и почти забравена болка, пронизваща дълбините на сърцето й: защо нея? Защо бе предпочел другата, а не нея? Тя го бе обичала, обичала го бе силно…
На вратата се почука.
— Кафето ви, мадам.
Джуди се усмихна пряко сили; гримасата й вероятно приличаше повече на скованата усмивка на мъртвец.
— Благодаря, Мари — каза тя, връщайки се отново към английския език. — Ухае божествено.
— Да подготвя ли отново нещата ви за преместване?
— Мадам Масо наредила ли е да се местим? — спокойно попита Джуди и след като Мари поклати глава, добави: — Значи ще изчакаме.
— Да, мадам — съгласи се Мари, която цялата бе настръхнала от предчувствието за нови неприятности.
— Би ли проверила дали мадам Масо е свободна? — ведро нареди Джуди. Щеше да предприеме единствения възможен ход — да посрещне събитията очи в очи. — Искам да я запозная с мосю Керуал, след като вече се завърна от Ню Йорк. Тя би искала да познава всички в отдела.
— Да, мадам — кимна почтително Мари. Но изгледа Джуди леко озадачена, което тя прие за малка победа. Наистина — по-скоро саморъчно би изтръгнала идеално поддържаните си нокти, отколкото да прояви слабост пред някоя от секретарките.
Само след секунда Мари позвъни по вътрешната линия.
— Мадам Масо не е свободна в момента, мадам. Тя е с мосю Лазар.
Джуди долови вълнението в гласа на секретарката си.
— Влез за малко, Мари.
Когато се появи, бе очевидно, че направо не можеше да стои на едно място; сякаш вътрешно кипеше от несподелени тайни. Джуди имаше абсолютен усет за момента. Усмихна й се заговорнически.
— Нещо става там, нали?
— О… Хелън Фактор ми сподели, мадам, че се чували викове.
— Викове?
— В кабинета на мосю Лазар — снижи гласа си до шепот Мари.
Джуди не бе очаквала такова развитие. Самата тя потръпна от вълнение. И от страх. Нещо ставаше — но каквото и да беше, природният й компютър веднага пресметна, че това може да означава нов шанс за нея.
— Кой е викал? — попита тя също шепнешком.
— И двамата — отвърна Мари. — Много високо — добави тя.
Джуди се облегна на стола.
— Наистина интересно… Но те моля да запазиш информацията за себе си, Мари. Не бива да се коментира.
— Разбира се, че не, мадам — лицемерно се съгласи Мари.
Тя се оттегли и Джуди обърна стола си към прозореца.
Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Какво можеше да значи това?
И по-важно — какво би могло да означава за самата нея?
Е, съдбата помага на смелите. Баща й все това повтаряше, някога, в детските й години в Оклахома, и Джуди му бе повярвала. Достатъчно бе да замине за Ню Йорк, а после да приеме работата в Париж — именно вярата в тези крилати думи бе причината сега да носи „Шанел“, вместо износени дрехи в някоя прашна ферма.
Изправи се решително. Ще се качи горе.
Няколко минути по-късно вратата на асансьора се отвори и Джуди лъчезарно излезе от него. Служителите в залата бяха привели глави в малките си работни кабинки и тракаха по клавиатурите си или прелистваха вестници, като се стараеха да останат незабелязани. Но те бяха пчели-работнички. А Джуди бе нещо различно.
Чу високите нервни гласове още преди да наближи кабинета на Лазар. Софи, въпреки информацията на Мари, не викаше. Джуди чуваше думите й съвсем ясно и отчетливо. Крещеше Грегоар — и наистина бе много шумен.
Джуди реши да почука на вратата и да се престори, че идва да умири духовете. И двамата щяха да са й благодарни…
Но когато стигна на няколко стъпки от вратата на Грегоар, тя се отвори с трясък. Джуди се закова на място и леко отстъпи. Софи стоеше до прозореца, с изправен гръб и пребледняла; Джуди забеляза побелелите кокалчета на пръстите и върху облегалката на стола на Грегоар. Самият Лазар изскочи бесен навън, светлата му кожа бе почервеняла от гняв, очите му горяха.