— Вярно е, че акциите на компанията са се покачили с девет процента. Онова, което не знаех, е, че акциите в целия сектор са нараснали с двадесет и пет процента. Нямаме печалба; числата говорят за значителна загуба. Наследството на сина ми е застрашено.
Джуди се опита да изпише съчувствие на лицето си. „Горкият момък, наследник на «Масо» — сега богатството му е едва трийсет милиона, а би могло да е петдесет. На човек направо да му се скъса сърцето“, помисли си тя.
Софи много я улесняваше.
— Второто ми обаждане бе до отдел „Човешки ресурси“. Имаш ли представа какви заплати са си определили Грегоар и останалите директори?
Джуди поклати глава, отново силно заинтригувана.
— Той е получавал един милион евро годишно — продължи Софи. — Както и всички останали, които са седели на местата си и са наблюдавали западането на „Дом Масо“. А после попитах и за бонусите им.
Стомахът я сви жестоко. Един милион евро. Всяка година.
— Какви бонуси? — прошепна тя.
— Коли и лични шофьори на денонощно разположение през цялата година; полети с частни самолети; покупки на художествени произведения за сметка на компанията; прислуга — камериерки и готвач за всеки; ваканции за „проучвания“.
Софи се усмихна горчиво.
— Чувала ли си да има голям пазар за бижута на остров Мавриций, Джуди?
Тя поклати глава, защото не можеше да продума.
— Нито пък аз. Дори само ползваните от тях екстри са много по-големи като разход от годишната ти заплата. Всъщност почти двойно по-големи.
Джуди си пое въздух с мъка.
— Добре ли си? — загрижено я попита Софи.
— Добре съм — успя да отвърне тя, макар сърцето й да биеше като лудо. — Добре…
Чувстваше се направо замаяна от неудържим гняв. Значи Лазар и онези безполезни хрантутници от борда, които никога не се мяркаха тук, никога не посещаваха нито едно ревю… те бяха получавали милиони и екстри на стойност два пъти повече от годишната й заплата.
Джуди бе работила усърдно години наред; цели петнадесет години бе слугувала на тази компания и всичко, с което можеше да се похвали, бе апартамент, скромна сметка в банката и няколко хубави бижута — и това бе всичко. Явно толкова струваше животът й — едно нищо. Доста средства се искаха, за да се поддържа в добър вид. Заплатата й отиваше за членските карти в най-добрите фитнес зали, елегантни тоалети, скъпи чанти, задължителния стилен грим; все неща, които се сменяха всеки сезон, струваха безумни суми и накрая ставаха само за дарение на някоя благотворителна организация.
Стилът струваше скъпо.
Замисли се за стремежа си да стане старши вицепрезидент и да получи увеличение на заплатата до двеста или може би двеста и петдесет хиляди…
Колко ли се е забавлявал Грегоар Лазар? Дребни стотинки за дребен служител. На всичкото отгоре не бе и подписал заповедта. Не си бе направил труда.
— Не се тревожи, Джуди — сериозно се обърна към нея Софи. — Ще започнем на чисто. Ще променим нещата тук. Мисля, че те познавам, имам ти доверие. Вече прегледах досието ти в „Личен състав“.
Джуди изпита нова вълна на омраза. Представи си как Софи Масо рови в досието й, проверява дали е била „добро момиче“. Наистина непоносимо. Утешаваше се с факта, че в „Личен състав“ не биха посмели да включат в досието й най-важния факт — „любовница на Пиер Масо“.
Любовта им бе истинска, дръзко си каза тя; дори и ако се налагаше да го дели с друга, да дели секса с него. Но любовта им бе силна, съвсем различен вид любов. Страст. Нещо, от което мадам Масо, както веднага си бе проличало, нямаше ни най-малка представа.
Грегоар, директорите, Софи — мразеше всички. Толкова години се бе старала за нищо, докато те се бяха разхождали по света и бяха вкусвали от най-добрите плодове на лукса. Наистина бе време за промяна. Бе време и Джуди Дийн да получи нещо — истински дял от големите пари. Нямаше да се старае заради Софи, нито заради Грегоар или когото и да било друг; вече не.
Джуди щеше да се погрижи сама за себе си.
Усмихна се ведро.
— Радвам се — каза тя. — Мисля, че има с какво да помогна.
Двадесета глава
— Приятно ми е да се запознаем.
Едгар Лоуъл стисна здраво ръката на Хю. Той само кимна учтиво.
— А това са партньорите ми, Карл Епстайн и Уилоуби Стрейчън.
— Здравейте — поздрави ги Хю.
Намираше се в заседателната зала на „Лоуел Епстайн“, една от най-младите инвестиционни банки в Америка. Въпреки този факт и независимо от това, че централата им бе в Бостън, а не във всепризнатия център на света — Ню Йорк, в залата цареше атмосфера на самоувереност. Беше им струвало доста скъпо, за да сложат старинна дъбова облицовка на стените на шейсет и втория етаж в свръхмодерния небостъргач; върху мокета бе застлан красив ръчно тъкан килим в коридора пред залата бе поставена картина на Търнър, всички секретарки бяха в тоалети на „Дона Карън“; накъдето и да се обърне, виждаше ненатрапчивото присъствие на много пари.