— Бих искал да се срещна с шефа на отдел „Сливания и нови придобивки“ — поде Монфърт, след като го поканиха да седне.
„Сливания и нови придобивки“ бяха живителната сила на големите фирми на Уолстрийт. „Дом Масо“ можеше да се превърне и в двете.
— Джейк Фейнголд.
— Страхотен човек.
— Ще дойде всеки момент.
— Искахме да отделим няколко минути, за да ви опознаем лично — заключи Лоуъл.
Монфърт се усмихна сковано; не бе дошъл за светски разговори.
— Невероятно е човек да се срещне с Момчето чудо — обади се Карл Епстайн. — Нали така ви наричат.
— В пресата се пишат какви ли не глупости — кимна снизходително Монфърт с равен тон.
Мразеше този етикет. Но пък бе за предпочитане пред предишния — Терминатора. Журналистите от клюкарските рубрики в бизнес изданията му бяха дали този прякор, когато веднага след появата си в „Мейбъри“ бе уволнил трийсет процента от служителите. По онова време компанията страдаше от абсурден излишък на персонал и той взе решението си без всякакво колебание. Също без да му трепне окото, бе затворил десет губещи магазина.
След време, естествено, когато постигнаха значителни успехи, компанията се разрасна. Бе създал три пъти повече работни места от първоначално съкратените. Това бе естествената логика на пазарната икономика.
Но този успех съвсем не му спести публичната омраза.
Въпреки всичките му делови заслуги и безспорни удари в бизнеса, въпреки новите работни места и добрата реклама на британските дизайнери, малцина извън собствената му компания го харесваха. Той го знаеше и не се притесняваше. Прякорът Момчето чудо отразяваше точно обществената нагласа — строго премерена смесица от възхищение и дистанция.
— Искам да знаете, че като оставим настрана финансовия аспект, смятаме тази сделка за перфектна — каза Едгар Лоуъл. Вероятно бе около петдесетте; потомък на „доброто общество“ на Бостън, с бледа кожа и слабо изразена брадичка, без никаква следа от местния акцент. — С „Масо“ е свършено, но може би ще успеете да го превърнете в нещо добро. Някога купувах от техните бижута за съпругата си.
— И модели на „Мейбъри“ за любовницата си — засмя се Стрейчън.
Той беше едър и отпуснат и Монфърт бе чувал да се говори, че прекалява с всичко; явно бе по-бледо копие на Пийт.
— Интересува ме само разширяването на нашата марка. В тази сделка сме заради доставките и търговските контакти; „Масо“ ги има, а на нас са ни нужни — хладно поясни Монфърт.
— Уверен съм, че можем да съставим конкретно предложение, което да заинтригува акционерите — обади се Карл Епстайн.
Изглеждаше като човек на фактите и Хю предпочиташе да преговаря с него.
— Трябва да бъде повече от интересно; трябва да звучи неустоимо. На пазара има налични само петдесет и пет процента от акциите. Нуждая се от всички. От всяка организация, фондов посредник, отделен собственик. Трябват ми всички. — Хю Монфърт задържа погледите и на тримата партньори. — Няма място за грешки — каза той. — Ако банката ви се заеме с тази сделка, ще бъде обект на всеобщо внимание; пресата ще ви следи отблизо. Последиците от провала ще бъдат толкова ужасни за вас, колкото и за нас.
Уилоуби Стрейчън усети как започва да се поти. Наглия англичанин ги заплашваше. При това заплахата му бе съвсем реална. Като нова банка, която се опитва да се добере до големите играчи в сектор „Сливания и нови придобивки“, те просто не можеха да си позволят да се провалят публично. Но пък наградата от посредничеството при една толкова сериозна сделка по изкупуване на акциите на голяма компания…
Замисли се за личните си авоари.
Стрейчън, може да се каже, се ръководеше от двете божества на пазара — страха и алчността. Англичанинът със силна челюст и безкомпромисни маниери на поведение явно го знаеше.
Налагаше им собствените си условия и все пак той не можеше — всички те не можеха — да откажат.
— Няма да има никакви грешки, господин Монфърт — каза с неудоволствие. — Нека повикам нашия екип по сливанията.
Хю Монфърт се облегна на тапицирания в бургундско червено стол.