— Много добре — кимна той.
Срещата се проточи през целия ден и когато приключи, той се върна в хотела. „Бостън“ бе най-хубавият хотел в града и предлагаше, освен всевъзможни удобства в прекрасните си стаи, много подробен туристически справочник; в него бяха изброени различни видове забавления. В Бостън, един от най-старите градове на Америка, би могъл да отиде на театър, на концерт, да посети Музея на войната за независимост, ако е решил да се просвети исторически. Или ако предпочиташе спорта, градът поддържаше чудесни отбори по баскетбол и бейзбол. По радиото в таксито бе чул за предстоящото гостуване на „Янките“ от Ню Йорк на стадиона в Бостън и възбудените викове на слушателите — това бе най-старото съперничество в американския спортен живот.
При други обстоятелства би могъл да се изкуши. Хю често пътуваше до Съединените щати по работа и по време на дългите си престои в разни хотели бе започнал да следи бейзболните мачове; предпочиташе ги пред новините, които бяха потискащи, а и най-вече безинтересни за него. Изненада се, че играта му допада. Беше много по-бърза от крикета и включваше голяма доза стратегическа подготовка; питчърът и посрещащият удара бяха в постоянен дуел и ако играта бе оспорвана, много му напомняше на шаха.
Хю бе започнал да следи бейзболните мачове от разстояние. Бостън можеше да се похвали с най-страстните запалянковци в страната; макар и да губеха често, те продължаваха да обичат още по-силно отбора си. „Янките“ пък непрекъснато печелеха и двата отбора си съперничеха страшно. Тазгодишният отбор на „Ред Сокс“ бе необичайно силен. Играта сигурно щеше да е завладяваща, а управителят на хотела щеше да успее да му намери място в ложите, стига да получи достатъчно пари.
Но той отлично знаеше, че тази вечер няма да наблюдава играта на обляния в светлина стадион.
Тази нощ щеше да бъде с жена.
Хю осмисли трезво чувствата си, както правеше винаги. Възбуда; физическа нужда; отвращение. Съвестта му отново надигна немощно глас. „Не бива да го правиш… не си по-добър от Пийт… това е долна история, която не ти е в стила… утре ще се ненавиждаш…“
Тялото му откликваше на всяко подобно възражение: „Да, и какво от това?“.
Стисна зъби и се запъти към банята. След като вземе душ и се преоблече, желанието му можеше и да отслабне.
Не и тази вечер. Наслади се на душа, но изкушението бе прекалено голямо. Срамуваше се от себе си, но си намираше оправдания; толкова дълго се бе сдържал… седмици наред… никой не може да се пребори… няма светци на този свят.
Загърна се в пухкавия бял халат на хотела и извади бележника си с телефони. Номерът за Бостън бе отбелязан, както и останалите, само с малко име — Карън.
Припомни си чертите на жената — брюнетка, бивша мис Уисконсин. Метър и седемдесет висока, шестдесет и едни килограма, с естествени гърди, макар че според него се бе подлагала на процедура за повдигането им. Беше на тридесет и четири — никога не излизаше с жена под трийсет — и живееше в луксозен апартамент на Кълъмбъс Авеню; жилищната сграда бе от комплексите, които предлагат пълно обслужване — от собствен портиер до басейн и спа център. Карън му бе споменала, че е собственичка на апартамента, което показваше, че е заможна и че е възможно скоро да зареже този начин на живот.
Всичко това му помагаше да изпитва по-малко чувство на вина. Жените, които избираше, никога не бяха прекалено млади, нито прекалено бедни; Монфърт не понасяше мисълта, че са уязвими.
Но разбира се, всичко това бе заблуда. Правеха го, защото се нуждаеха от парите. Вероятно имаха дългове; залагаха на хазарт или вземаха наркотици. Избираше такива жени, които поне нямаха вид на силно наранени, но това бе все едно да добавиш диетичен тоник към джина. Намеренията му бяха добри, но в крайна сметка само прикриваха истината.
Пулсът му се ускори, когато набра телефона. Може би отсреща нямаше да вдигнат и желанието му този път щеше да остане неудовлетворено.
— Ало?
Беше си у дома. Хю въздъхна мислено.
— Карън? Обажда се Хю Монфърт.
— Скъпи — долови усмивката в гласа й, което не го учуди.
Никога не питаше колко вземат момичетата; просто оставяше плик с хиляда долара на нощното шкафче, щом приключеше.
— Свободна ли си тази вечер?
Сега спомените изплуваха в съзнанието му — трапчинката на дългата й шия, уханието на скъпия й шампоан; белите й равни зъби, блесналите очи; старателно поддържаното и с приятен загар тяло.
— Нямам ангажимент, от който да не мога да се измъкна — отговори тя.
— Бих искал да се отбия сега.
— За мен е идеално, скъпи — измърка в слушалката Карън; напомняше му на котка, гъвкава и мека. — Звучиш ми напрегнато. Може би ще започнем с масаж. Имам най-различни маски…