— Слава тебе, боже — пошушна леля й.
— Ти, лельо, слушай какво ти поръчвам: за него никога да ми не говориш, името му да не чувам! Поврага да върви. Аз забравих всичко.
И тя запя високо една песен, като подскачаше.
Стаята я не побираше и тя излезе в градината, на простора, да подъхне свеж въздух. Рано се бе запролетило. Смръкваше. Не добре разлистените върхове на овошките се изписваха красиво на синьото небе. В дъното на градината, в гъстия дърволяк беше съвсем тъмно. Възцаряваше се вечерната глухота и тайнственост. Няколко ранни цветенца миришеха; листата шумоляха ниско; звездиците замигаха една подир друга на свода. През клоните блесна едно сребърно рогче от луната и заля в бледна светлина всичко. Но самотията и луната са лоши лекари за едно уязвено сърце от любовта. Денят залъгва или разсява черните мисли, нощта ги събира под крилото си, като квачка пилците си… Тоя таинствен мрак под дърволяка, тая тържественост на нощта, това дихание на вечерните цветя — всичката тая коварна обстановка разбуди, като рой пчели от кошер, цял облак възпоминания в душата на Райна, парливи като пламък и мъчително-сладостни до нетърпимост. Всичко оживя пак, доби образ, глас, движение, душа: разходките под сенките, цалувките, сладките приказки, въздишките, щастливите смехове, що огласяваха въздуха, златни планове за бъдащето — всичко това из един път възкръсна в ума й ясно, рязко и неотразимо пленително! Бедното й сърце се залюшка пак, застена, закъса се безумно и запуща кръв из раната си… Райна се разтрепера като безпомощно дете, затули с ръце очите си и се тръшна на тревата отчаяна. Глухи ридания и хълцания изпълниха тишината…
Един източен поет е оставил стиха:
„О, спомени, защо не мога да кажа и вам сбогом?“
Днешната неожидана бодрост по прочитането писмото не беше състояние нормално. То биде минутен плод от усилията на разума, самоизмама, преходно и фалшиво тържество на волята въз правата на сърцето… Първият му протест разби в пух и прах цялата верига от резони, доводи и заключения и ухищрения на студения разсъдък… Уви, страданията и стоновете на сърцето са може би условия, необходими за правилното дишане на тая вселена.
Наближаваше май, тържественият срок! Една небесна заря от надежда блесна пред Райна.
— Кой знай, ако би… — пошушна си тя в най-дълбокото дъно на душата.
И сърцето й се тръшкаше до болест при всяко изгърмяване на файтон.
Май дойде и замина, а Искров не се яви.
Между това и леля й се помина.
Подир изпитите Райна напусна училището и реши да напусне и града, в който не можеше да живее. По-после може би и живота…
В това време един търговец, еснаф човек, й поиска ръката. Тя прие без размишление и отиде под венчилото с една усмивка на лицето и с един гроб в сърцето.
Мина се година и нещо оттогава.
Беше още пролет: 22 юни.
На сутрешния ден щяха да станат избори за депутат в X… ската избирателна околия. Рояци агитатори кръстосваха селата и вълнуваха умовете на избирателите. Двоицата кандидати, предни членове от двете враждуващи партии в страната, развиваха страшна деятелност в навечерието. Те лично заобикаляха селата, пръскаха в изобилие красноречиви слова, програми, обещания и подарки и се надваряха в ловкост и хитрина. Всичките избирателни пружини бяха турени в действие, гъделите на простия народ бяха внимателно издирени и галени, за да спечелят гласа му. От своя страна и селяните, разделени на два лагера според кандидатите, еднакво бяха застрастени в тая борба. Те напуснаха полските си работи, за да се приготвят за утрешното гласуване. Шумни и крамолни събрания ставаха пред кръчмите. Те правеха втор избор тая година: първият беше касиран в Пловдив. Привържениците на касирания кандидат приеха това като плесница, дадена на тяхната чест и с двойно рвение залягаха да възтържествуват пак. Същият въпрос на самолюбие разпаляше енергията и на противния лагер, решен да спечели избора за своя кандидат по всеки начин. Борбата на всяка минута земаше по-остър характер.
В този ден вечерта пристигаше един файтон в село С…, едно от трите избирателни средоточия на околията. Файтонът спря пред вратнята на попа и един момък, цял покрит с прах, слезна и влезе свободно в двора.
Две едри кучета, които лениво лежеха татък, се фърлиха на него, но като познаха приятел на къщата, върнаха се на местата си.
Гостът се спря под стряхата на пруста, отърси с кърпа праха, който застилаше дрехите му, лицето му, косата му, така щото цветът им се не познаваше. Кога се избриса хубаво, яви се около трийсетгодишен човек с умни очи и лице уморено и повяхнало, с черна гъста коса, такава пак брадичка, изострена, и с изящни движения.