Той беше Дончо Искров, един от кандидатите.
При първо дохождане в Пловдив, както видяхме и в писмата до Райна, той намери добър прием и поприще за бръз напредък; в скоро време значението му порасна в обществото, а заедно с това и честолюбието му. Райниният образ забледня в мислите му. Много нищожно и тясно му се видя розовото мирче, създадено от любовта му, пред новите кръгозори, които разтвориха широко портите си на славолюбивата му душа; ролята на тъмен самодоволен любовник малко му се усмихваше вече. Той жаждаше да стане деятел, едно гръмко име в България, а такова нещо само политиката можеше да даде и той се фърли стремглаво в политиката, за която не беше ни призван, ни готвен. Райна съвсем биде забравена: тя не беше спица в колелото на неговата фортуна… Той даде кандидатурата си в най-крамолната и опасна колегия, противник му беше един изкусен и кален демагог. Искров не се стресна от това и се фърли мижишката в мътилката. Вихърът го понесе… Яростната борба траеше вече няколко месеци. Той беше ангажирал всичко в нея: честта си, бъдащето си, отмъщението си. Принципите останаха на заден план в мислите му… Тя застрасти целия лагер на противника, който имаше и властите за помощници, доби още по-жестока форма. Искров приимаше хиляди удари отневиделица, без да може да ги върне; клеветата го запръскваше с кал, мрежа от интриги спъваше всяка негова стъпка; той не падаше и не се спираше. Той беше отровен, уморен и потрошен и още по-решен да надвие. Енергията му растеше. Целта му го галванизираше. Депутат! Всичкият свят беше за него в тая дума… Подир нечеловечески усилия щастието му се пак усмихваше. В навечерието той доби надмощие. Отвред известията бяха превъзходни. Ежеминутно Бажаклиев, противникът, губеше почва.
Тая вечер той довършваше в С… заобиколката си. Селяните го посрещнаха с любов. Всички щяха да гласуват за него. Като си лягаше, той си каза:
— Утре тържество блестяще над враговете. Една нощ ме дели от победата ми и тя ми е нужна като въздуха, що дишам… Само да се осъмне утре.
Но той не можеше да задреме. Приближаването на съдбоносния ден държеше будни всичките му мисли. Понякогаж смътни безпокойства, като проходни мъгли, минуваха през ума му… Тоя мрак, дето го заобикаляше, виждаше му се като една враждебна нему стихия. Нощта често разваля онова, което денят прави, и приготвя следуващия ден по мрачната фантазия на прищявката си. За кандидатите последната нощ пред избора прилича на една съмнителна любовница, която не видиш: всяка минута може да донесе една измяна. Затова, за да не бъде изненадан, когато вече е късно, той беше оставил в по-важните и ненадеждни села хора, които да бдят тая нощ и при най-малката опасност да летят тук, за да земе потребните мерки. Той цяла нощ слухтя дали не ще чуе някакво тупуркане на кон. И не спа. За щастие, нема лошо известие.
Съмна се. Настана и великият ден за Искрова.
Селото се пълнеше с избиратели, които на тумби-тумби идеха от околностите. Попът и кметът час по час влазяха и съобщаваха, че всички села искат бюлетинчетата с негово име. От прозореца си той видя, че се устроява бюрото в черковния двор. Името му, повтаряно често в мълвата, достигаше до слуха му. Сърцето му болезнено-радостно трепкаше. Тълпата ежеминутно растеше и се валяше на урната като пчели, които се роят на едно дърво. Тържествуваща усмивка озаряваше бледното му изпито лице.
Подир пладне едии кон изтупурка на двора. Сърцето, на Искрова трепна от страх. Тозчас един селянин влезна, покрит с прах и облян с едър пот. Той едвам поимаше от умора и си отриваше челото с шапката.
Искров позна селянин от Ж…
— Бай Стойчо, как допадна тъй?
— Ами ти пометна ли се? — бяха първите думи на запъхтения селянин.
— От какво да се помятам?
— Как, ти не си пратил книга на кмета, че се теглиш?
Искровата коса настръхна на главата му. Той се страхуваше да разбере всичкия ужас, който криеха тия думи.
— Аз не съм писал нищо на кмета и не съм се отказвал!… Той нали знае?
Стойчо плесна ръцете си в знак на отчаяние.
— Тогава кметът ни излъга, изневерил ни е, господин Искров! Рано днес той разпрати хабер по всичките къщи, че приел писмо от тебе, как че ти се отказваш и молиш да дадат глас на Никола Карадимов, който е пак от нашата партия…
— Как! Това е ужасно! Кметът е измамен от Бажаклиева или е подкупен! Двесте гласа са там сигурни — изкрещя Искров.
— Това и аз си премислих и зачудих… Но какво да правим? Селяните нали повярваха! Кметът сам ходи с помощника, та им четоха писмото ти… Какво да кажа, докачиха се, нажалиха се много… Всички казаха: „Ние за Искрова само гласуваме, за другиго крак не местим. Ще ядем да си гледаме работата“. И се разпиляха по къра. Аз гледах, гледах, па като рекох, чакай я да ида да обадя на този божи човек…