Искров се фана за челото като гръмнат.
Изборът се следваше кротко, редовно. Едничкото име, което слушаше в мълвата да се произнася, беше неговото. Тия бедни избиратели бяха щастливи, че го избират, и поглеждаха дружески и гордо към прозореца му. Те не подозираха, че зданието, което те градяха от една страна, от другата се ронеше и подкопаваше. Само Искров знаеше ужасната истина и един за всички изпитваше удара, преди да настъпи. Сега му ставаше противно и името му, което вписваха в бюлетнните, и избирателите, и усърдния дядо поп, който сновеше като една сувалка из множеството: всичко му се струваше жалка, глупава комедия, подигравка с него, която не можеше и нямаше, право да спре.
Това зрелище го туряше на мъки. Той яхна един кон и излезе из селото. Полето беше доста пусто. След два часа пътят му го докара пред село Г., избирателен пункт, предан на Бажаклиева. Краят на селото беше съвсем пуст, очевидно всичкият свят се беше събрал на противоположния край в школото, дето беше бюрото. Слънцето печеше силно и конят се умори, та Искров отседна на края при една затворена бакалница, за да си почине на сянка. Той върза коня и приседна на одърчето. Той се озърташе безцелно и разсеяно. Ненадейно погледът му падна на две хартии, залепени па вратата на бакалницата. Първата беше едно възвание на Бажаклиева към избирателите, на които обещаваше златни гори, ако му дадат гласа си. Дончо не дочете и се обърна към другата печатна хартия. Тя му правеше чест да се занимава с него. Това беше един лист от съществуващия тогава ругателен сатирически пасквил. Той обсипваше Искров с такива гнусотии и клевети, щото косата му настръхна. Тук разравяха неговото минало и неговия частен живот, всичко безобразно закаляно… Той видя даже и името на Райна замесено тука… Той с ужас си помисли, че тая мерзост, пръсната в хиляди екземпляра, се чете сега в цялата страна.
Дончо скъса с ярост пасквила. „Каква подлост, каква гнусота! И още има хора, които да повярват, каза си той; в това вонещо блато, което наричат избирателна борба у нас, един почтен човек не може да влезе, освен с дълбоки чизми и с нишадър-руху под носа. И подир всичките тия храчки на честта ми — падане. И защо се уврях аз в тая политика?“
Той отиде да отвърже коня си. В тоя миг видя една тълпа селяни, които се подаваха от улицата. Те гълчаха шумно. Лицата им бяха разчервели; тежък дъх от пот, размесен с дъх от вино и ракия, напълни околната атмосфера. Очевидно те идеха за Искрова и както личеше по лицата им и по глъчката им, с недобро намерение.
Току-що Дончо се мяташе на коня си, селяните стигнаха.
— Закъде така, господине?
— За нататък — каза Дончо.
Двама души се изпречиха пред коня.
— Какво искате? Махнете се да мина — и той бутна коня, но път му не отвориха.
— Господине, ти ли съдра оная книга? — и те му по-казаха късове от пасквила, разсени на улицата.
Селяните наобиколиха отвсякъде конника. Те го стреляха с враждебни погледи, някои с псувни.
Той пак бутна коня.
— Кажи по-напред, ти ли скъса възванието?
— Аз го скъсах — отговори той натъртено.
— Е, че какво ти вади очите, господине?
— Не четохте ли какви са бълвочи? — каза нетърпеливо Дончо.
— Бълвочи, не бълвочи, то си е наша работа. Ти защо се мешаш на селото ни? Ти Искров ли си човек!
— Агитатор, агитатор — избъбраха неколцина.
— Дръжте го, бре!
Дончо се не побираше в кожата си. Но той съзнаваше, че най-доброто нещо, което му оставаше да направи, е да се очисти оттука. Той бодна коня в търбуха и си проби път. Тълпата се разтвори. Но в същия миг един дълъг като одялана върлина селянин, който едвам се крепеше на крака, спусна се и улови коня за опашката. Дончо се извърна.
— Пусни коня, байно, какво искаш?
— Хай да те водим да гласуваш с нас, и тебе, и коня ти — отговори пияният, като не пущаше опашката, в която намери опора да не падне.
В това време се задаваше и друга тълпа селяни; положението ставаше крайно неприятно. То стана опасно, когато един от селяните извика:
— Тоз е бре, тоз е Искров, поганския син!
— Долу Искров! — извикаха други.
— Долу от коня! Свалете го, бре! Той няма право с кон да стъпа на нашия топрак!
Сганта нарастваше и грухтеше около него и се възбуждаше от шума си; сопите се махаха застрашително. Но пияницата не пущаше коня. На Донча притъмня пред очите.
— Пущай коня, бре! — изфуча той, издърпа една тояга, която някоя пияна ръка оставяше да клима над главата му, и перна дългия селянин през лакътя; тоя изпусна опашката с болезнен вик и се сгромоляса гърбом, като свали троица души зад себе си.