Това именно фана да я безпокои. Защото ней се чинеше, че колкото Искров отива напред, толкова повече се отдалечава от нея. Заедно с успехите трябваше да расте и славолюбието му. Две силни страсти не могат в едно време да се поберат като господари в сърцето. А то е тъй тясно. Тя не постигаше тая истина по психологически път, а по вродената догадливост в будната женска душа.
Прочее по твърде обясним възврат в настроението на един безпокоен дух ней й опротивя всяка фалба за Искрова, като една закана против собственото й щастие, и тя посрещаше с тайна умраза всеки доброжелател, който идеше да я зарадва с някаква ласкателна дума за Искрова.
— Тия хора всичките са направили съзаклятие против мене! — казваше си тя яростно.
Друг път бъбреше със зъбите си:
— Тоя проклет Пловдив ще ме погуби.
И тя въздишаше.
Минаха пет месеца и писмата на Искрова фанаха да стават се по-редки и по-редки. Те бяха пълни пак с прежния огън, но имаха порока, че го не изказват често. Многото занятия, пишеше Искров, тиранически намаляват драгоценните минути, в които той може да се разговаря с нея. Райна само въздишаше. Тя не знаеше що да чини, кому да се изкаже, от кого да почерпи бодрост. Искровата майка беше й утешителница, но и тя се пресели в Пловдив и Райна без нея оставаше пълна сирота на света. Писмата съвсем престанаха. Няма съмнение, че тя е оттикната вече! Други по-силни и честолюбиви увлечения са я оставили в някой затънтен кът на Искровата душа или просто е съвсем забравена. Големите градища са пълни със съблазни за младите хора като Искрова, на които щастието и сполуките зашеметяват главата, щото да забравят горещи клетви, дадени на бедни момичета като нея. Тя е луда, та още храни слаба надежда, че няма да бъде разбит живота й. За него сега ще бъде срамно и неприятно да земе някоя си Райна Матева, никому неизвестна сиротица, учителка, фърлена на произвола на хорската милост и немилосърдие!… Тя сега би била пречка за неговото благополучие. Защо да се заблуждава вече и да бъде безумна егоистка. Тя благородно стори, че не зе пръстена… Не, сбогом, луди сънища, сбогом? Всичко е свършено вече!
И тя престана да пише.
И мъките настанаха… Но човешкото сърце не капитулира тъй лесно. То се отказва от една страстна привързаност, от една голяма надежда само подир жестоки и кървави изпитания, които му оставят вечно зеещи рани. Райна чувствуваше в сърцето си едно затаено кътче, дето още произхождаше борба между слабо призраче от надежда и демона на отчаянието. Тя поиска да се увери окончателно в съдбата си, да увре сама пръст в раната си и да изпита парливата люта болежка от това прикосновение. И седна, та написа писмо на една приятелка в Пловдив, нейна съгражданка и бивша учителка. Обясни й откровено положението си, страданията си и я молеше да й даде най-подробни и верни сведения за Искрова. Тогаз й малко поолекна.
Вечерта й дойдоха нови размишления. Дали истина Искров е така жесток? Може ли мълчането му да бъде доказателство, че я е забравил? Тя забрави ли го, като му не пише вече? Ами ако той има друга причина?… Не е ли възможно да е чул клюки някакви?… Хората са толкова лоши!… Може би и той да не спи нощя… Може би и двамата да страдат, без да могат да се разяснят… Тя ще узнае… Тя добре стори, че писа на приятелката си.
Тя чака отговора с нетърпение.
Като всичките лоши хабери, той се не забави да пристигне. Ето какво прочете Райна в писмото от Пловдив:
„Любезна ми сестро! Настоящето ми е отговор на твоето жалостно писмо и за моя велика скръб никакво утешително известие не ти нося. По твоето желание събрах сведения от колкото извори можах за г. И. и ето какво научих положително: И. сега не е оня, когото ти си познала лани. Той гледа нависоко и фърчи из облаците. Ще го срещнеш с ръкавици и цилиндра… Бал без него не става, венгера не бива и навсякъде е от първите. При княза ходи, с консули се води. С една дума И. е от високата клечка. Кажи ми, сестро, няма ли да ти се възгордее до безумие един такъв младеж? А право е, че му сече ума и е даровит оратор. Камо да беше и по човек! Ако слушаш хората, той ще се сгодява за една аристократска фамилия. Окото му бяга на голямо. Момичето (име не споменувам), половина българче, половина гъркинче, възпитано във византийщината… Обича ли го? Барим на милиона едно от твоята любов?… Кажи ми да ти кажа. Не вярвам. Защото да може да обича, трябва да има сърце една жена… А на тукашните жени сърцето се е скрило в турнюра! Ти виждаш сега, че И. е за оплакване момък! Макар и умен, той е глупав. Има такива хора, сестро.