А сега да дойдем на тебе. Ти, Райно, бъди по-умна и се откажи от него. Той не е за тебе. Забрави го и не топи сърцето си напразно. Ако да можеше да го нажалиш бари, но той сега бълнува за една гънга, за една бездушна кукла (изгората е хубава), която ще му донесе прикя един трен нещастия… Забрави го, ти казвам, и си пази здравето и хубостта. Изтрий го из сърцето си като дрипа и бъди мъж. Гледай си кефчеца. Бог няма да остави сирачетата; той ще ти прати утешение. Милостив е той към злополучните, но по обича куражлиите… Това ти го казвам като по-стара.
Ти ме питаш за домашните; те са добре. Наш Рачо (мъжът) те поздравява. Той е зафанал (на дявола му куршум в ушите) да поспада, а то, сестро, не можеше ни дреха да му се намери, ни платно постигаше за риза. Завчера го претегли докторът и намери, че в шест месеца е изгубил две литри и няколко драма. И то, слава богу. Държи го само на хляб и вода и го кара да спи седишком. Ти познаваш, че и аз от една страна съм за оплакване… Всекиго стиска нейде калеврата. Чичо поп Нистор си е се такъв слаб и се бърза. Расото му се надува и развява като гемиджийско платно. Но в политиката, горкият, се много меси, та му се топи сърцето. Аз казвах на наш Рача да се предаде на нея, за здраве. И стрина ти хаджийка живее до насите поздравява. Ние бяхме малко посбутани с нея. Защото трябва да знаеш, че нас ни дели не само стоборът, а и политиката. Не ни мисли, че сме говеда, като сме отсам Марица. Тя е червена в червата, а аз — каквото Рачо — бяла. Кожата не ми гледай. Барим тя що ли се мрази с комшии за магарешката сянка? Или депутатин иска да я изберат — котките й? Оня ден Геновева се окотила седем. Стрина ти оставила пъстрите, а всичките бели фърлила, че не били от партията й. И това човещина ли е? Пиши й и й сбери ума.
Писах ти тия разправии наши не за друго, а само да се посмееш, за да не е цяло кахърно писмото ми. А ти недей мисли, че съм послободняла. Па слушай съвета на кака си Неда и забрави оногова и си пей «Тръндафилчето, каранфилчето», па хабер нямай… Такива кахъри са бели кахъри. Поздравление от всички ни.
Новините, които даваше това писмо, не оставаха място за никакво съмнение. Злите предчувствия на бедната девойка се оправдаха. Искров беше изгубен за нея и животът й строшен като крехък кристал, блъснат в камъните на улицата от едно дете. Страшното потвърждение на страховете и, което очакваше и от което се боеше, стоеше пред нея, като трите огнени думи пред Валтазара.
Чудно нещо! Напротив, това писмо я разпусна!
Лицето й се проясни и даже някаква полуусмивка заигра по устните й. Писмото, макар че имаше шеговит край, така просто и смислено осветяваше положението! То я утеши. Райна видя, че нещастието й не е така трагически черно и че Искров не беше оня идеален образ, който любовта й си беше създала. Един ветрен честолюбец, безсърдечен и слаб, достоен само за съжаление, ако не за презрение, и нищо повече. И наистина, какво губеше тя в Искрова? Какво можеше да й даде тоя студен егоист, натъпкан със суета и неспособен да оцени чувствата й, които потъпка и които не заслужаваше? Струва ли горест и сълзи неговата загуба? Колко е луда била, та се е косила и мъчила за такъв човек! Как са прави тия прости думици на Неда: „Той не е за тебе, забрави го! Ако да можеше да го нажалиш барим… А той сега бълнува за една гънга, за една бездушна кукла“… Как тя сама не се е догадила да си каже тия прости думи и да се успокои!
Тия размишления ободряваха Райна. Тя даже се пресили да си представи по-чер образа на любовника си, за когото вътрешно бе уверена, че е честен човек. Но тя имаше нужда да го ненавижда, да го унизи в мнението си. Това й помагаше в борбата със себе си.
И наистина общо облекчение почувствува сега. Голям товар се смъкна от сърцето й… Детинска щастлива ясност озари челото й… Как е хубав пак светът!… Тя наметна шалчето си и леко-леко се запъти към училището. Там се занимава с голяма охота и даже се шегува и смя с ученичките си… Тя чувствуваше потребност как да е да излее радостта за освобождението си. И как лесно стана то!
Вечерта се върна дома си разслабена и весела. Леля й с радост забележи това променение. Помисли, че Райна е приела весел хабер, и зина да я попита; но Райна я превари:
— Лельо, аз вече ще бъда весела… Мина всичкото.
— Имаш ли писмо? — попита зарадваната жена.
— Имам писмо, но не от „него“… „Него“ го вече забравих — а от кака Неда. Пише ми такива смехурии! Шеговница Неда!…