Асен Г. Христофоров
Искровете
Историко-географски очерк
В памет на Павел Делирадев
Предислов
И днес, като започвам тая малка книга за Искровете, сякаш още виждам снажната фигура на Павел Делирадев пред хижа Острица във Витоша — с тежка раница на гръб, макар той да наближаваше седемдесетте, в клин и яке, с ръбат бастун в ръка и с ведро усмихнато лице, брулено от бурите по всички български планини. Бях го поканил да закусим на завет.
— В хижата ли? — и той поклати побелялата си глава. — Не, горе ще хапна, горе, на високото…
Разбрах, че тоя път няма да гони Черни връх, за да свие към хижа Алеко, и с готовност тръгнах подир него. Той поспря за миг по нанагорнището.
— Какво има из Рила? — чух го да пита.
— Минах преди месец от Джанка до манастира през Рибните езера. Още нямаше сняг…
— А на Мермерското отби ли се?
Той се извърна и аз пак си припомних слабостта му към това неголямо езеро между Мермера и Кьоравица с малък тревист полуостров, вдаден като клин в бистрите води. Бай Павел се смълча, сетне тихо добави:
— Мило ми е туй езеро, ей тъй, и аз не знам защо…
Тъй му беше мила цяла Рила, която бе пребродил много пъти, преди да я опише в двутомника си. А беше почти неук, самообразовал се човек. С як гръб на селски ратай.
Едва смогвах да стъпвам в крачките му по стръмната пътечка към каменистата Острица и мълком се питах дали неуморимият планинар не ще поизмъчи старите си кости в тоя ноемврийски ден, като ги кара да попиват влагата на земята под изсъхналата остролиста трева. Защото тогава още нямаше дървени скамейки край балваните на самия връх. Но той искаше да се нахрани на открито. Хижите не го блазнеха. Странеше от тях, макар сам да се бе изкачвал точно деветдесет и девет пъти с по няколко тухли в раницата от Драгалевци чак до онова място под Резньовете, гдето сетне израсна първата витошка хижа.
Вече възлизахме на малката седловинка източно от върха.
— Гледай! — възкликна бай Павел подир малко. — Ето ти гледка по поръчка!
Пред очите ми, нейде долу под нас, се разстилаше едно безбрежно море от ниски облаци, ситно надиплени от стихналия ветрец, сякаш целите от нов и пръхкав сняг — море с две-три кафяви островчета към Верила и Голо бърдо, хлътнали дълбоко под ослепителната наметка, с посребрения гол гръб на Осогово в далечината, а на юг същински керван от снежни планини, наредени в дълга верига и затулили хоризонта като с огромна, фантастична стена. Рила! В миг онемях. Немееше и бай Павел. Това беше Рила, неговата Рила и очите му жадно попиваха красотата. А зад гърба ни в гъста мъгла тънеше София.
Още няколко крачки и двамата спряхме почти едновременно на самото било. Сега и гледката към Рила се удължи откъм изгрева. Върховете блестяха в слънцето.
— Ей Мальовица! — радостно извиках и вдигнах ръка с изопнат показалец. — Колко по-друга изглежда оттук!…
Той застана до рамото ми и примижа с едно око. Видях как другото се усмихна. Не бях сгрешил.
— А Мечитите? — отекна гласът му. — Я ми покажи двата Мечита, зер нали под тях живееш!
— Чакай малко — смутолевих. — Чакай да погледам и да помисля…
Той свали раницата, издърпа платнището и приседна връз него, все още загледан в далечната планина. После махна с ръка.
— Остави! Няма да ги познаеш отеднъж… Затуй седни да се нахраним, пък и да ми поразправиш как я караш там, в Искровете.
Седнах до него. И тъй, както се хранехме, аз му разправях за спокойните дни в моя дом край гората, за потоците, наедрели отново от есенните дъждове, за снеговете от прежната зима, когато затъвах до кръста в пустия двор. А той ме питаше за селото, за горяните, за кооператорите. Хората винаги го интересуваха повече от мъртвата природа. Слушаше ме с поглед, зареян към бялото море под нас, нейде право на запад, гдето тънеше невидимият миньорски град. На две места облаците бяха набъбнали в две огромни сивосинкави могили, прилични отдалеч на острови от кристален лед с металически отблясък в слънчевите лъчи. Мираж ли беше това или що?
— Димът от комините на новите заводи напира под облаците — обясни старият планинар. — Новото ей тъй напира навред…
Не беше лесно да откъсна мислите му от новото, защото Павел Делирадев имаше будно обществено чувство. Ала още преди да привършим със закуската, невидим ветрец раздвижи морето от стихнали облаци под нас и те се нагънаха в живи разлюлени вълни, които стигаха чак до възправената снага на Рила. Оголи се и дългият плешив гръб на Верила, постепенно израсна и Голо бърдо. Тогава пред очите ни се разстлаха три бели морета — едно на изток от Верила, скътано между нея, малката Плана и самата Рила, друго между Витоша и Голо бърдо и трето, може би най-голямото, ширнало се от западните склонове на Рила към Осогово.