— Като три огромни езера! — възкликнах.
— И езера са били някога, преди стотици милиони години — невъзмутимо отвърна той.
Приказка ли беше това? Той ме смая със знанията, които бе извлякъл от трудовете на наши и чужди геолози, проучвали любимата му Рила. Неговите думи ме върнаха назад към необозрими геологични епохи, когато тая планина е стърчала като огромен юмрук от жива глина над околните езера, а гърчовете в утробата на още младата земя са моделирали структурата и повръшните форми на днешна Рила. И Самоковското поле, и плоската Палакария, и равната шир на запад от град Станке Димитров, както впрочем и платото на Разлога някога са били части от великата планина в самото средище на Балканския полуостров. Тъй твърдеше събеседникът ми. При хлътването на тия части са се образували днешните полета, а ведно с тях и самият масив на Рила е добил по-друга форма.
— Защо се чудиш? — и бай Павел се усмихна. — Дори Искровете ги е нямало на тоя свят тогава…
— Естествено! — отвърнах. — Къде ти хора в ония времена!
— Не, не говоря за селцата, а за самата долина на Черни Искър, в която живееш. Тя не е била долина, а висока планина.
Думите му звучаха сякаш на подбив, но всъщност той само приповтаряше твърденията на нашите учени: при хлътването на Самоковското поле е отседнала и днешната долина на Черни Искър, а огромният натиск на север е предизвикал въздигането на малката Лакатишка Рила, която свързва нейната голяма посестрима чрез Верила и Плана с Витоша.
— Чак тогава и Рила е взела днешния си облик — добави той.
— Как?
— При отседването на долината на Искровете е бил увлечен и южният гръб на масива между двата Мечита и Лопушките върхове — отвърна бай Павел, сякаш разказваше урок. — Така се е образувала голямата седловина Кобилино бранище…
Той млъкна. Сега и двамата гледахме към Рила. Раздвижени от вятъра или може би сгрени от лъчите на ноемврийското слънце, облаците се надигаха ту тук, ту там, разпокъсваха се на огромни парцали, снишаваха се и пак се надигаха като чудовищни вълни към снагата на планината, цялата блеснала като разтопено сребро от снега по нея. Тъй трябва да са били развълнувани водите на околните езера подир оня страшен катаклизъм, когато от билото на днешна Северозападна Рила са се откъртили и цели ридове, за да хлътнат дълбоко в земята и да образуват долината на Черни Искър.
— И този процес на слягане още не е привършил — додаде самородният учен.
Само повдигнах рамене, защото не разбирах думите му.
— Къщичката ти над Говедарци не се ли раздрусва понякога от земетресения?
— Да — отвърнах, — и то твърде често. Но понякога те са толкова слаби, че дори в селото не ги усещат.
— Малки тектонични земетресения… Както виждаш, напречните долове още не са се слегнали окончателно — и той се усмихна. — Още пукат ставите им, свити от оня страшен натиск откъм север…
— Откъм север?
— Да, нали тъкмо туй казвах! Изникнала Лакатишка Рила и на свой ред натежала върху днешната долина на Искровете.
Мислено се пренесох в Искровете, в чудната долина на Черни Искър, заградена откъм юг и запад от най-дивните рилски върхове и опасана на север от заоблените склонове на кротката Лакатишка Рила, която свива елипсовидния обръч на изток с Шишманов връх — току над мястото, гдето Бели Искър се влива в своя чер побратим. В двутомния си научен труд върху Рила Павел Делирадев не бе вмъкнал нито ред за прелестния северозападен дял на планината. Поисках да узная причината.
— Оставих тоя дял за един трети том, но на̀, не ми достигна време, пък и други задачи ме гонят сега.
— Но това е най-красивият, най-интересният, единственият чисто алпийски дял на Рила! — подчертах дори с укор.
— Тъкмо затова го бях оставил за последния том, зер нали и сладкото се поднася подир гозбата! — с тъжна усмивка отвърна старият планинар. — А трябваше да проучвам и миналото на селцата, на твоите Искрове…
— Събра ли материала? — запитах го с трепетна надежда.
— И да, и не — някак иронично отвърна бай Панел. — Добрал съм се до някои източници, но още не съм се заровил в тях… Нямам, нямам време! — и пак същата усмивка премина по бакъреното му лице. — Сега живеем с бъдещето, та миналото може да почака…
Тъй се разговаряхме, а облаците вече се надигаха, бавно затулваха гледката и комай грозяха да пролазят до нас, легнали, както бяхме в сухата трева досам Острица. Слушах думите му, взирах се в искрящите му очи, защото той често говореше с въодушевление, учудвах се на още здравите му зъби, колчем устните се разтваряха в усмивка, гледах коравите ръце и яките му нозе, които бяха пребродили всички наши планини, и неволно го оприличих на златотърсач — той се ровеше в книга подир книга, прелистваше стари документи и прехвърляше тонове по видимому ненужни книжа, за да пресява златните зрънца на истината за миналото на един или друг край на родината, за историята на малко познато селце, за произхода на някое име, дадено в далечни времена на безличен връх, на рекичка или горска поляна, за поверието, свързано с някоя видна скала, или за легендата около скрито планинско езеро. С тези златни зрънца той осмисляше пътеписите си. Без него, без неговото удивително трудолюбие, без тая страшна упоритост, която прозираше в напрегнатия израз на лицето му, тия златни зрънца щяха и до днес да лежат заровени в прашни, отдавна непипани книги или пък да отминат в забвение ведно с паметта на старците, разправили му своите легенди. Да, удивителна упоритост и невероятна енергия. Едва сега си дадох добра сметка как е могъл да извърши сам, като вълк-единак, оня дълъг преход по билото на Стара планина от Ком до Емине, продължил тридесет и четири дни.