Подир двореца в Овнарско Фердинанд изгражда малка ловна хижа над Говедарци, в местността „Старио палат“ между Грековица и Бошков дол. Там е било свърталището на плахите сърни. Пак искровци просичат гората и дълбаят път в каменистите склонове. Те не знаят, че Фердинанд е намислил да продължи тоя друм чак до двата Мечита, за да може лесно да преваля билото и да се спуска към Рилския манастир. Защото не иска да излага нищетата на искровци пред погледа на чуждестранните гости. Или своята собствена нищета като владетел на овчари и орачи… По-добре е ловната хижа да не бъде близо до селцата. И едва завършен, ловният палат бива отново преместен по-нагоре сред гората — в равна седловинна поляна, разчистена от някогашните кюмюрджии. Днес тази поляна се нарича Преслапа. До нея и най-тромавият летовник в почивните станции над Говедарци ще стигне за по-малко от час време, доволен да отдъхне на припек и да рейне поглед към близкия Средонос. А долу, на изток от поляната, бучи Селската река.
Тук, край тоя дворец, Фердинанд биел сърни през деня, а вечер обмислял как по-вярно да служи на немската кауза в Балканите. Затова и сънят му не е бил много дълбок! И ето, в едно ранно утро, когато птичките бодро чуруликали преди изгрева, край вратите на двореца застанал незнаен горски — риж и хитър шоп от Говедарци, който си бил наумил да се отличи в службата, като състави акт на владетеля за убита от него сърна в забранен сезон. Почукал горският, наскачали сънни слуги, а той вдигнал глас до бога и направо питал за царя. Не могли да го отпъдят. Най-сетне горският се наложил, а слугите изтръпнали от страх, като видели да се отваря прозорчето на височайшата спалня и низ него първо да се подава нощното таке, после гърбавият кобургски нос, а накрая и щръкналата брадичка на монарха, цялата тръпнеща от гняв.
— Какво желае този? — екнал гласът на владетеля.
— Сакам акт да ти съставя, царю, зер сърна си убил! — рекъл горският и зачакал похвала за ревността си.
— Сърна? — изумил се Фердинанд. — А казахте ли му — и той вирнал нос към слугите, — казахте ли му, че аз мога и него да застрелям?
Прозорчето хлопнало с трясък. Изчезнало такето, скрил се и носът, та и брадичката под него. Из въздуха още витаели гърлените отсечени звуци на тия думи, остри като кинжали, убийствено надменни и напоени с отровна ирония. Дорде да стихне ехото им, слугите заблъскали горския като добиче надолу по пътя. И хитрецът побягнал, очаквайки куршум в гърба…
Днес в поляната на Преслапа няма и помен от някогашния дворец. Само овце хрупкат сочната трева и хлопките на овните подрънкват в тишината, щом влажните ноздри подушат гъби. Прав като кол, овчарят дреме на припек с примижали очи. Само рунтавите песове бдят. Те първи усещат туриста или летовника и бясно се спускат към него. Той опира гръб в някой ствол. Подир минута, вече преминала първата му уплаха, гостът подава цигара на овчаря, а тя развързва неговия език и събужда спомени за двореца, който бил преместен от Преслапа, когато искровци направила царския път чак до Средонос. Там, под самия връх, в една ей такава полянка като тая, бил изграден от здрави тухли и камък още един дворец. Подир време той преминал в ръцете на втория от царските синове. Искровци го наричали „палато“, а служителите в двореца — ловната хижа на княза. И като примигне, овчарят ще добави:
— Ловна ли, любовна ли, и я не знам…
Тъй де, ще продължи той, било ли е някога княз на работа да се хване! А седи ли се хич без работа? То и да князуваш комай не ще да е много лесно… Скука ще те налегне, както кърлежът овцете. Еле в тия пусти летни дни, кога се не стъмнува, или зимъс, в ония тъмни нощи, дето захващат отрано и не знаят как да се развиделуват. Тогава и княз да си, скуката пак ще те найде и я на лов ще идеш, я за любов ще помислиш… А имаш ли си дворец, той ще ти е и за едното, и за другото. Така и със Средонос!
Три пътеки извират като реки от Преслапа. Едната върви на изток, към Селската река, и комай свършва при нея, другата свива на запад, към коларския път за хижата под Мечитите. Третата води за Средонос. Тя върви право на юг от поляната и скоро се влива в широкия царски друм, а той бавно извива на изток, прекосява Селската река, пълзи нагоре по хребета, дорде достигне клека отвъд зелените мурови гори, и там описва една огромна дъга все по хоризонтала и току под билото, с обширна гледка на север, отвъд Лакатишка Рила, към Витоша, язовира и далечната Стара планина. Сега тоя друм е заглъхнал и посипан с иглици от клековете, които го притискат от две страни, ала някога по него са дрънчали звънците на гиздави коне пред княжеските файтони, понесли любовната плячка към двореца в Средонос. Палатът се открива изведнъж пред погледа след последния завой, жалък и безславен, цял в развалини. Срутиха го самите искровци преди време. Едни го събаряха заради ценния материал, други — за да не им напомня за ленивите дни на княза. А сградата можеше да бъде запазена за туристите…