Последваха други две беди, и двете в самото навечерие на Втората световна война. Лесничеите, сякаш недоволни да се преборят само с контрабандистите, скоро подеха борба и срещу беззащитните кози, които стръвно подяждаха младите филизи на дръвчетата. А нали трябваше да се стори нещо за гората след опожаряването на хубавите лесове в Йозола? Тогава с нарочен закон се ограничи броят на козите и в Искровете, и другаде. Пострадаха най-вече малоцърковци, заменили голяма част от овчите си стада с брадати кози след включването на внушителни пространства от бившите им пасбища в охранителната вододайна зона на столичния водопровод. Сега вече и децата в Мала Църква гледаха с горчива ирония на малкия гатер, подарен на селото от столичната община заради откраднатите води на Леви Искър…
Другата беда беше още по-голяма. Пак в 1939 година с нарочен закон бе забранена произволната сеч в частните високостеблени гори — една разумна мярка от общонародно гледище, ала пагубна за искровци. Всяко второ или трето домочадие в тия селца притежаваше малка гора. За селяните частните гори бяха капитал, от който те режеха малки късове при болест и сватба, при градеж на нова къща или колчем някой малчуган, завършил с добър успех местното школьо, отиваше да учи в самоковската гимназия. Сега този извор пресъхна. За да отсече няколко дървета, частният собственик трябваше да докаже, че ще гради нова плевня или пристройка към къщата си, а после смирено да чака благоволението на общинския съвет и на лесничея. И да плати доста скъпичко за разрешителното!
Животът действително ставаше все по-тежък в Искровете. Тъкмо тогава, в тия военновременни години, се появиха и комисарите по снабдяването с техните смешни купони без покритие. Вече никой искровец не можеше да „излъже мешината си“… Как да разчита само на оскъдните си ниви? Те бяха бедни и неплодородни. Някои засадиха слънчогледи, а те израснаха до коляно. Други засяха пшеница, а тя за зла беда изобщо не узря — остана свежа и зелена, готова примамка за мечките до късна есен. Тогава мнозина подириха работа в новостроящия се язовир над Бели Искър, други станаха горски работници главно заради допълнителните хранителни дажби, които им отпускаше местното лесничейство, трети се изселиха в Самоков. Имаше изселници дори в София — в тая София, от която, според искровци, идеха всички злини.
Притиснати от всички страни, лишени от горите и пасбищата си, обременени с непосилни държавни доставки, селяните едва се изхранваха. Те бяха останали комай на картофена диета, защото и бобът рядко узрява в Искровете. Пък и местният червен картоф вече се бе изродил. Добивите бяха много малки. В тия дни искровци, закретали с ралото подир изпусталелите си волове, с право можеха да повторят думите на Яворовия орач: „Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия!“
Те плюеха, а в гърдите им се трупаше недоволство към властта, към столичани, към всички граждани. Такива имаше и сред Искровете, в почивната станция над Говедарци, пълна с висши и низши офицери, а отскоро и с техни немски колеги. Офицерите отдаваха чест, ходеха на лов и гуляеха всяка вечер. При случайни срещи с овчари и горяни те нямаха друга утешителна дума за селяците с хлътнали страни и присвити стомаси освен лозунговата мъдрост за върховните интереси на родината, която очаква жертви от всички. Селяните слушаха, мълчаха и мислеха за жертвите на трите предишни войни. В мъдростта си те знаеха, че ситият никога не вярва на гладния. А офицерите никак не приличаха на гладни хора.
Новите картофи от сорта „бинте“ и „триумф“, внедрени по това време в Искровете от няколко столични учени, облекчиха донякъде продоволствения проблем на искровци през време на войната. Защото вносното семе се оказа напълно пригодно за песъкливата почва и добивите през първите години бяха удивителни. Те се движеха между два и три тона на декар. От всички краища на страната запристигаха купувачи на картофи за семе и цената им се повиши чувствително на свободния пазар. Искровци най-сетне си отдъхнаха. Намерено бе разковничето, което можеше да ги преведе през продоволствените несгоди на военновременния период. Едрите картофи, а те бяха наистина много едри, се продаваха за консумация. Средните се пазеха за семе. Дребните отиваха за изхранването на прасетата и те, както в края на турското владичество, бързо се намножиха в селските дворища.