Чрез тия нови картофи искровци комай за първи път почувствуваха, че нещо добро може да дойде за тях от града и от самата столица. Но тая едничка косвена помощ не бе в състояние да подкопае тяхното предубеждение към гражданите. То се бе напластявало през десетилетията между двете световни войни. Искровци се чувствуваха ограбени от столичани. Заради горите, пашата и водите. И когато, подгонени от бомбардировките, столичани се пръснаха като пилци из околните села и в бягството си стигнаха чак до Искровете, те трябваше прескъпо да заплащат златожълтите картофи и дълго да се молят за бучка масло. Някои от тях останаха направо разочаровани от тоя прием в селцата по Черни Искър. Те не виждаха другата страна на медала. И недооценяваха съчувствието на онези, към които никое буржоазно правителство не бе проявявало съчувствие.
За щастие вече се виждаше краят на войната, а това радваше и селяните, и изселените граждани. Тъгуваха само властниците и привържениците на стария ред. А той се рушеше с всеки изминат ден пред очите им. Накрая самият народ го срина. Но дорде да дойде краят, в горите над Искровете трябваше да загинат доста смели партизани, екзекутирани от жандармеристите на хвърлей камък от главния щаб на войската в Говедарци.
Глава VII
Към нов живот
I
В Искровете, пък и в много други краища на страната, Девети септември дойде някак естествено и неусетно, като изгрева на слънцето в едно безоблачно небе. Защото хората очакваха изгрева, а облаците бяха побързали да се разпръснат. Местните представители на властта бяха изчезнали — смирено, по свой почин и без много шум, като самите генерали от главния щаб на войската. Така и гнилият плод сам пада от дървото. Но зад това привидно спокойствие, продължило една-две години преди тая паметна дата, в долината на Черни Искър кипеше упоритата подмолна борба, отразила недоволството на селяните от кормчиите на държавния кораб и от техните представители в щаба на войската. Генералщабните офицери се спотайваха през тия години в почивния дом над Говедарци. Горите наоколо гъмжаха от войници. Засилена бе и охраната на дворците в „Овнарско“ и Средонос — тия два символа на царската власт в Искровете. Патрули кръстосваха петте селца, за да слухтят и бдят. Така подсигуряваха реда в Северозападна Рила и спокойствието на самите генерали. Ала в южните поли на планината, нейде към Якоруда, отдавна вече действуваха първите партизани в страната. Техният брой бързо нарастваше. И докато мраз сковаваше Искровете, пълни с войници и жандармеристи, с български и немски офицери, партизанският вихър разпалваше пожара на юг, от Якоруда към Разлога и от Предела към Дупница. Скоро навред из планината почнаха да бродят тъмни сенки. И Рила сякаш настръхна.
Настръхнаха рилските гори от убийства при засади, вършени от жандармеристи с немски шмайзери. Петдесет хиляди лева на убит партизанин! Такава беше срамната награда… И те, жандармеристите, ходеха на лов за хора, дебнеха ги зад стволите на стройните смърчове, гонеха ги с нарочно обучени кучета или ги примамваха с голи обещания. Искровци виждаха всичко, тръпнеха и недоумяваха. Те бяха свикнали като дедите си да стрелят само по вълци и мечки и после да тръгнат из селцата с тялото на убития хищник, та да събират дребни левчета за почерпка. Тогава всеки овчар се радваше на успешния им лов. Но дори побелелите старци, които помнеха, отдавна, още от турското робство, не бяха слушали за лов на хора. Това беше нещо ново, внесено ведно с шмайзерите чак от Германия. И всичко немско сякаш опротивя на селяните.
Подлият никога не е храбър. И с държането си жандармеристите често доказваха тая стара истина. Подлостта им се превръщаше в страх, колчем идваше вест за появата на партизани в близката околност, а страхът им ги правеше още по-подли, когато успяваха да примамят с голи обещания някой ранен борец от съпротивата. Блазнеше ги паричната награда и те го убиваха въпреки думите си да пощадят живота му. Такива бяха подвизите им и в Искровете…
Еднъж, през юни, когато боровете цъфтели, а ветрецът разнасял надалеч жълтия им прашец, двамина партизани, и двамата млади обущарски работници, се спуснали в долината на Бели Искър за провизии и разузнаване. Обучените полицейски кучета надушили дирите им, жандармеристите устроили засада и ги заловили без бой, с няколко гръмки обещания. После, петимни за наградата, те побързали да ги разстрелят. Плячката ги настървила. Претърсили околността и заловили още един партизанин близо до язовира над Бели Искър. Застреляли го под самата язовирна стена, а наградата поделили с охраната на язовира. Трети партизанин бил забелязан в Лакатишка Рила, недалеч от Говедарци, и срещу него устроили цяла хайка. Убили го край рекичката Лакатица, а на връщане към селото се изпокарали за наградата.