Тя дойде с грохота на съветските оръдия отвъд Дунава и с бързия поход на червеноармейците към столицата, вече оградена от партизански части. Искровете бяха далече от пътя и на едните, и на другите, и селяните сами се справиха с положението. После в петте селца се завърнаха прокудените младежи. Само жандармеристите не ги посрещнаха. Те бяха избягали даже преди генералите — като мишките, които първи напускат потъващия кораб. Младежите, възмъжали в затворите и лагерите, не мислеха за мъст, пък и в Искровете нямаше закоравели привърженици на царската власт. Но в тях имаше стари хора… Хора с остарели разбирания и властно държане в семейния кръг, с идеи и навици, наследени през вековете от деди и прадеди. С тях най-напред трябваше да се преборят младите хора в устрема си към един нов живот. Борбата се оказа комай по-тежка и от тая срещу царската власт!
Години трябваше да изминат, за да изветреят предразсъдъците, да се стопи консерватизмът, да се разчупят оковите, които държаха селската жена в подчинено положение, да се преодолее неверието на старците, в чиито ръце бяха и нивите, и къщите, и работният добитък. Ние не винаги си даваме сметка за огромните промени в бита и съзнанието на селяните, настъпващи пред очите ни. Наистина съзнанието понякога изостава. Ала то все пак върви напред. Битът го влачи като катраник. Тъй е в цялата страна, тъй продължава да бъде и в Искровете, тия планински селца, забутани в дебрите на Рила. А каква беше картината само преди петнадесетина години? Промените изглеждат невероятни.
Така например, когато младите хора запретнаха ръце подир Девети септември и решиха да построят здравен дом в Говедарци — единствен в Искровете, — мнозина посрещнаха с негодувание тяхната благородна инициатива: дворът на болницата щял да отнеме няколко декара от селската паша, тъй нужна за овцете, а и всякакви зарази щели да плъзнат от къща в къща, щом запристигат болни от другите селца! Ала младите се наложиха. Здравният дом израсна накрай селото, по-хубав и от близките царски дворци. Отначало той наистина приличаше на дворец, в който прислугата чезне от скука, защото и лекарят, и акушерката, и зъболекарят, и аптекарят бездействуваха по цели дни, победени от местните врачки, които бабуваха на болните. Сега медицинският персонал в болницата няма толкова свободно време…
Тъй беше и с хляба в Искровете. Фурна имаше само в Говедарци, ала тя вадеше хляб главно за нуждите на летовниците в почивния дом на печатарите, за работниците другоселци или за туристи. Никоя местна стринка не отваряше вратата на хлебопекарницата без известно стеснение: редно било сама да омеси, вместо да купува готов хляб, който не бил вкусен, пък и фурнаджията бил много дебел, та потта от челото му падала направо в тестото… Затова невестите просто не лягаха еднъж в седмицата, за да омесят и изпекат хляб, който да стигне до другата неделя. Трябваше да минат години, преди да отпадне и този предразсъдък, докато днес летовниците трудно се вреждат за хляб от селянките пред фурната.
Нямаха край и разните празници, пред които някои наши белетристи изпадаха до недавна в сълзливо умиление, макар да виждаха как селяните се обричат на доброволно безделие в напрегнати трудови дни от страх да не разсърдят мишките, да не призоват градушките, да не озлобят бабите или хората със зли очи… Тъй беше и в Искровете. Таласъми шетаха доскоро по таваните, кърмачетата се разболяваха от уроки, млякото на първескините секваше поради гнева на някой важен светия. Дори добитъкът не мреше от болести, а от приказките на съседите! Такава беше неразораната целина, заварена подир Девети септември от младите хора с нови идеи и стремежи. Никой трактор не можеше да я изоре наведнъж. Тя трябваше да бъде чоплена дълго и бавно по пътя на убеждението. Но младежите бяха нетърпеливи!
А старите хора? Техният вкоренен консерватизъм се възправяше като стена срещу пристъпа на младите — една стена, издигната върху здравата каменна основа на традицията и подпирана като с колони от повелите на закона. Защото домовладиката на всяка къща беше абсолютен господар на целия имот и всякакви доводи се разбиваха на прах пред неговото юридическо право на вето. Синът не можеше да построи нов дом без съгласието и материалната подкрепа на бащата. Той нямаше и ниви на свое име. Беше с вързани ръце. Трябваше да чака смъртта на родителя си, за да се отдели от братя и сестри. А упоритият баща можеше винаги да разполага с труда на покорната женска челяд и да ръководи малкото си стопанство дори без помощта на синовете. Сам бе навикнал на труд от детските дни и трудът не го плашеше на стари години. При това искровци са яки балканджии!