Бързото нарастване на населението в Искровете през десетилетията подир Освобождението бе направило нивите в тия селца колкото оскъдни, толкова и скъпи. Всяка педя земя в полето беше ценна. И при делба между осиротели братя нивите се деляха на равни ивици. Тъй те ставаха все по-тесни, разпръснати от единия до другия край на полето, отделени едни от други чрез каменисти синори, които се разширяваха неусетно от година на година поради естествения наклон на почвата. Джанки и шипкови храсти никнеха в междите и още повече стесняваха орната площ. Средната ширина на нива не беше повече от десетина крачки. Понякога воловете едва се обръщаха с ралото от теснота, защото в стремежа на всеки брат да получи ивица от всяка нива, някои орници достигаха едва пет-шест крачки в ширина! Наистина в пролетно време тези тесни нивици придаваха особен чар на полетата. Ала не чарът на нивите пълни хамбара…
Тази разпокъсаност на нивите и скромният размер на средното полско владение в Искровете подсилваше доводите на младите хора и понякога караше старците да се вслушват в техните думи. Малко домочадия в Искровете владееха повече от петнадесет декара орна площ в полетата на тия селца. За стопанство с толкова декара са нужни и чифт волове. Защото земята трябва първо да се изоре. Но понеже петнадесет декара са недостатъчни за изхранването на чифт волове, в Искровете не воловете работеха за изхранването на стопаните, а самите стопани гладуваха, за да преживява изпосталелият работен добитък. Особено в края на дългата планинска зима, когато и плявата се омиташе от оборите. Запролетеше ли се, добитъкът понякога биваше толкова слаб, че селяните не можеха да изорат дори тия жалки петнадесет декара. И късаха от своя залък, за да купуват зоб от полските села. Те самите ядяха ечемичен хляб.
Младите хора, пък и някои от по-възрастните, сочеха пътища към един нов живот, при който и добитъкът, и селяните трябваше да добруват, отдадени на задружен труд в безсинорните ниви. Но тия пътища минаваха през телените мрежи на традицията и предразсъдъците. Някой трябваше да разсече бодливата тел. Не чрез сила, а с добър пример. И още на третата зима подир Девети септември в Говедарци замислиха създаването на кооперативна ферма като първа плаха стъпка към тоя нов живот. Семето, вярваха младите, ще даде кълн! И като не разполагаха с бащините си ниви, те изпросиха от старците по една-две овце и ги внесоха във фермата. Така събраха към петдесетина брави. Мнозина се подсмиваха. Ала през пролетта на 1948 година, когато снегът се прибра към гората, първият кооперативен овчар в Искровете изведе стадото от фермата и овцете плъпнаха из полето. С тях идеше и новото, а то идеше, за да остане…
II
В края на същата 1948 година кооперативната ферма в Говедарци прерасна в първото трудово-кооперативно земеделско стопанство в Искровете, обединило и десетина домочадия от Доспей махала. Тогава и държавата се притече на помощ. Напредничавите хора от двете селца най-сетне се бяха наложили и можеха да бъдат доволни: започваше един нов живот…
Търкулнаха се дванадесет кратки рилски лета от оня първи ден на новата 1949 година, когато пионерите кооператори тръгнаха с брадви в ръце към гората над Говедарци, за да секат дървета за бъдещите стопански сгради и да отработят своя първи трудов ден. Днес тяхното стопанство обединява почти всички стопани в Говедарци и Доспей махала, в Маджаре и Мала църква. Частниците се броят на пръсти и в четирите села. Скоро и те ще станат кооператори. Защото няма друг път. Пък и самите искровци обичат да казват, че шиле, което се дели от стадото, само се затрива в гората!
Вече свикнахме с новото. То ни се струва редно, естествено, непроменимо. Стопанството стъпи на краката си. Но с колко тревоги и съмнения е постлан изминатият път! Те не трябва да се забравят. И ако припомням някои от тях, то е за доброто на едно ново поколение, което иде наготово и сяда свойски на сложената трапеза, не изпитало вълненията на онзи първи трудов ден, не видяло премахването на вековните синори и не чуло тревожния бумтеж на първия трактор, докаран в долината на Черни Искър.
… Дебел сняг покриваше полегатото поле над Говедарци. В тоя празничен ден, посветен на новата година, първите кооператори крачеха нагоре, към гората — едни по дирите на шейна с оборски тор, други направо през снега, без пъртина. И пътят към новия живот, който бяха поели, беше девствен като снега, без пъртина. Затова се вълнуваха кооператорите пионери. Те идеха на групи, по двама-трима наведнъж, сетне спираха за минутен отдих в окрайнината на гората и хвърляха поглед назад, към полето, петимни да разпознаят ония, които бързаха подир тях по нанагорнището. Гледаха далечните фигури и гласно се питаха за тоя и оня — дали някой го е зърнал в свежото утро, дали е тръгнал вече и няма ли да закъснее или пък ще се откаже от дадената дума тъкмо в тоя час, едновременно последен и първи. Ала никой не се отказа! Доволни, секачите потънаха в гората и брадвите им събудиха ехото. А долу, накрай селото, други кооператори ринеха снега, забиваха колчета и разкопаваха твърдата земя, за да положат основите на първата стопанска сграда. Тя щеше да приюти кооперативния добитък.