Подир няколко седмици сградата израсна, а когато мартенското слънце накара снега да прибере мръсните си поли към гората и да очисти полето, край тая първа сграда вече аленееше керемиденият покрив на още една постройка. Тя беше предназначена за дребния стопански инвентар, за плуговете и колите. Дойде и часът на раздялата. С колите и плуговете не беше толкова трудно, защото те и без това лежаха като сироти под открити навеси, гдето и снегът ги достигаше, и влагата трупаше ръжда по железата им. Друго бе с добитъка. Воловете гледаха стопаните си с влажни очи, кравите мучаха неспокойно, конете цвилеха. Те бяха част от всяко домочадие. Дори децата ги помнеха още от дните, когато волът е бил теле, а конят — пъргаво жребче с тънки, неустойчиви крака. Как да не плачат децата, как да не проливат топли сълзи и стопанките? Посърнали, мъжете извеждаха добитъка. Сега оборът щеше да запустее и дворът да заглъхне. Сърцето се свива от болка, а тъкмо в тоя миг старият вол се опъва при вратника, дърпа поводите и извръща глава назад, към хората в двора и празния обор. Не, стопанката не може да го гледа! Тя изхлипва, повдига престилка и закрива разплаканото си лице…
Неповторими мигове, тъжни и величави, пълни с тревоги и надежди пред новото съдбоносно утро. Тъй беше и с премахването на синорите. Мъже и жени от двете селца бяха наизлезли в полето и гледаха в изума — гледаха и сякаш не вярваха на очите си как други отместват тия доскоро свещени камъни от междите, които деляха нивите на съседи и често смразяваха брат с брата. Те гледаха и трактора, това стоманено чудовище, запорило земята край тях. От бумтежа му и соколите се бяха изпоплашили в горите. Нещо невиждано ставаше в долината на Черни Искър. Затова тръпнеха селяните. Тъй трябва да са стояли в трепетна почуда и древните българи, когато Аспарух е забил меча си в рохката пръст край Плиска, за да сложи край на дълголетното им скитничество, или когато Борис I е сринал глинените богове, за да възприеме християнството като нова вяра на своя народ. А тук, над Говедарци, тракторът пореше общата земя и селяните изхвърляха синорните камъни в коритото на близката река…
Тия първи пионери бяха няколко десетки домочадия от двете съседни села. Те понесоха и първите разочарования. Когато измина годината и равносметката бе направена, резултатът се оказа печален. Мнозина се огънаха, ала никой не напусна кооператива. Почнаха да дирят причините. Те се криеха и в безбройните трудодни, изразходвани за строежа на стопански сгради, и в лошата организация на труда в отделните звена, и в ненавременното прибиране на сеното. На следната пролет частниците се присмиваха над омършавелите кооперативни стада. Те сякаш не разбираха, че всяко начало е трудно. А кооператорите бързаха да изправят грешките и да сложат в ред делата на стопанството. Големите разходи на труд за нови сгради не се повториха през следващата година. Стегна се и дисциплината в звената. Прибра се и сеното. Трудоденят нарасна. Но той беше още много малък и в пари, и в натура, и някои кооператори с дребна челяд трудно свързваха двата края. Едни от тях станаха милиционери в столицата, други постъпиха на работа в горското стопанство. В трите кооперативни блока излизаха предимно жените. И те извоюваха победата!
Тя дойде постепенно, с много труд и мъки, въпреки грешките на ръководството и нехайството на обезверените. Вълната от предразсъдъци се разби в твърдостта на най-упоритите. И забиеше ли църковната камбана за погребение, вече все по-нарядко се мълвеше из селото, че покойникът се бил поминал от мъка по своя имот, внесен от синовете му в стопанството. Селяните не хващаха вяра на такива злостни приказки. Отминало бе времето и на поличбите. Кооператорите бяха разбрали тая истина и бързаха сами да си помогнат, като държат за реда и дисциплината, като отстраняват нередностите и наказват виновниците.
Частните стопани вече не се присмиваха над кооператорите. Сега тъкмо те кретаха в опашката. Немотията ги притискаше от всички страни. Още в 1949 година частните гори бяха иззети от държавата, пашата в Лакатишка Рила бе отредена само за кооперативните стада, а държавните доставки на мляко и вълна, на месо и картофи натежаваха повече върху неорганизираните стопани. За да преживяват, те продаваха останалия им дървен строителен материал. Сетне дворищата им се изпразниха от греди и дъски. Нима трябваше да продават и добитъка си? Това беше крайна мярка. Към нея прибягнаха само хитреците, които виждаха какъв вятър духа и разбираха, че от него няма завет. Затова бързаха да продават говедата и да колят овцете, преди да влязат в стопанството. Искаха да отидат там с голи ръце и с нивите си. Но опитът на малоцърковци, организирали свое кооперативно стопанство в 1951 година, подсети ръководителите на по-старото стопанство как да постъпват с такива умници, желаещи да станат кооператори — те биваха начитани със стойността на чифт волове и до размера на средния брой на овцете на домочадие в стопанството. С тази мярка секна и клането на добитъка.