Една друга подробност ни кара да се връщаме към Гаази Кара Мустафа паша. Тя е свързана с географското деление на планината. Перото просто се изкушава да напише, че и Рила, като някогашната Галия на Юлий Цезар, се разделя на три части — северна, средна и южна, ала откак географите, изигравайки Вазов, удължиха границите на планината с един целодневен преход на изток (от Бели Искър до река Яденица), делението стана по-друго. Сега са налице четири дяла: Източна Рила, простряла се от рилския първенец почти до Юндола, Северозападна Рила, опасана на запад от извивките на Джерман, Средна Рила (между реките Рилска и Илийна) и Югозападна Рила, опряла рамо в Пирина чрез седловината на Предела. Днес нито един от тези четири дяла няма свое лично, собствено име, макар че два от тях — източният и северозападният, са достатъчно добре обособени. Днес, но не вчера или завчера. Десетилетия наред Северозападна Рила е била известна като Пашаница. Всеки средношколец е познавал това име. А то е било свързано с Гаази Кара Мустафа паша или може би с личността на един друг султански сановник, известния Ахмед паша, за чиито дела ще напомня по-късно.
Названието Пашаница съществува и до днес, макар и в малко по-друга форма — жителите на Искровете го произнасят Пашиница, но то се отнася до един сравнително малък дял от планината срещу Шишманов връх, отвъд широкото речно корито, гдето Бели Искър се събира с Черни Искър. Младите хора едва си спомнят за Пашиница. Дори много старци от Искровете ще примигнат в почуда, преди да определят с приблизителна точност границите на тая местност. Павел Делирадев пръв посочи любопитната подробност, въставайки срещу наложилото се название на цялото красиво било на Северозападна Рила — от Средонос през Мечитите, Купените и Мальовица до Дамга и Кабул. При това границите на Пашаница не бяха точно определени и всеки наш учен се разпореждаше самовластно с това понятие. Най-щедър е бил Н. Г. Златарски, включил още в 1885 година цяла Лакатишка Рила в териториалния обсег на Пашаница. А самият термин означава пашово имение или пашова планина. Наложил се е поради едно недоразумение, свързано с името на известния сръбски географ Йован Цвийч.
Случаят с Пашаница ни напомня първите години от живота на младото княжество след Освобождението, когато учените глави в нашата страна на орачи и скотовъди се броят на пръсти и в България пристигат един подир друг много чужди изследователи, най-вече от славянските държави. По това време страната ни е била комай по-непозната за външния свят от всяка друга страна в Европа. Иречек, Цвийч и други учени просто разкриват една малко позната земя. На сръбския географ се дължи първото научно изследване на планината, първия завършен труд върху нейната орография, хидрография и морфология. Той е открил и Пашиница, малката и стръмна Пашиница срещу най-източния край на северозападното било, и произволно е нарекъл крайниците, плещите и главата на билото с названието на тая малка опашка. Дошли подир него, нашите учени запазват термина. И сякаш за да спорят помежду си, те само са разширявали и стеснявали обсега на Пашаница, докато едно по-ново поколение от географи неусетно изостави това название.
Ала Пашаница за Йован Цвийч е била само част от Северозападна Рила — венецът от върховете по дългото било, което загражда долината на Черни Искър от юг и запад. Билото представлява удивително цялостна и хармонична гледка. Възхитен от него, сръбският учен навярно е искал да го обособи, да го направи по-лично, да го откъсне от географските понятия за дължина и ширина. Затова е нарекъл цялото било с името на най-източния рът. Но не постъпиха ли тъй произволно и туристите преди две-три десетилетия, когато за почуда на старите хора в Искровете кръстиха северния отсечен гръб на Еленин връх с гальовното име Мальовица? И нали пак те, планинарите, първи заговориха за Мальовишкия дял на Рила, колчем ставаше дума за главното било от Средонос и Будачкия камък до Еленин връх и днешна Мальовица? Шепата наши географи трябваше да преклонят глава пред хилядите планинари и да възприемат този термин. Обаче те закръглиха билото с Дамгския и Кабулския дял. Прибавям ли към тях и Отовишкия дял с едноименния връх, щръкнал като пирамида над близките си побратими, пак насичаме главното било на много дялове и отново нарушаваме неговата естествена хармония.
Пашаница е вече забравена, непозната на по-младите планинари, макар те да не са оставили непреброден кът из нея. Името беше чуждо, при това погрешно, и напомняше за робството. И все пак тая побългарена чуждица звучеше някак гордо и същевременно гальовно, както изглеждат самите върхове по това чисто алпийско било. То трябва да бъде обособено чрез едно ново, лично, образно име! Времето само ще го изкове.