Полунощ е и в Лакатица. Огън блещука в поляната край гората. Уморени от приказки, малките момчета се гушат едно в друго, жадни за сън. Кон изцвилва и те се ослушват. Някой споменава мечката. Дано мине и тая нощ без пакост от стръвницата… Но къде са другите коне? Мракът е толкова гъст и нищо не се вижда. Само гората чернее отвъд ливадите, смръщена и притихнала — като вълците и мечките, които дебнат в нея. Момчетата се раздвижват. Едно разбутва огъня, друго се разкрачва встрани. Отгде се е взела толкова течност в него! Дали от студа или от страха? Тъй става винаги в тия нощи, когато лежат на открито край гаснещия огън и се въртят като на шиш пред главните: стопли ли се носът, гърбът изстива, а дорде се постопли и той, носът протече. Раздени ли се, кой знае колко ще трябва да търчат и да викат, докато съберат разпръсналите се коне. Утре татковците им ще ходят за дърва в клековете на Прекорека… А те, малчуганите? Няма да идат недоспали в школьото! Ще се тръшнат на одъра, уморени и премръзнали, а майките им ще хвърлят по една черга връз тях и ще ги забравят до пладне…
Новият живот прокуди тези тъжни идилични картини. Сега овчарите стануват в хубави просторни бараки и печки бумтят в тях край наровете. Нарядко някоя невяста ще омеси фурна хляб. Конете и воловете са в кооперативния обор и само един нагледвач бди над всички през нощите. Селската жена се разтовари от много грижи. И вече набра смелост. Ако още не зачитат думата й в къщи, не тъй гледат на нея в самото стопанство. Там тя е равноправна с мъжа. Острият й поглед надниква във всеки ъгъл и вижда недовиденото от самоуверените ръководители. Те са длъжни да я изслушат на общо събрание. И не само да я изслушат, но истински да се погрижат, покрай работата на звената, и за дневния детски дом, за зеленчука и плодовете в кооперативния магазин, които не достигат за всички, та дори и за мъжете им, когато се бавят до късно в кръчмите и отказват да излязат в полето на следното утро. Нима по нивите ще се белеят само женски забрадки? Отколе мина туй време… Сега всеки трябва да трупа трудодни, ако милее за челядта си! Нека децата спокойно да се учат. Да гледат уроците си и отрано да си лягат, а не да търчат ката вечер до кръчмите и да дърпат бащите си за ръкавите!
Така говори днешната селянка. Въпреки трактора трудът й в кооперативните блокове е все още тежък, много тежък. Но както тракторът се появи изневиделица в Искровете, в неговите малки и полегати полета, осеяни с джанки, шипкови храсти и безброй дребни камъни, така ще дойде и ден, когато машини ще изваждат жълтите картофи от гнездата в правите ниви. Трудът на всеки ще се облекчи. Нали и горските работници вече захвърлиха ръчните жаги и режат трупите с моторни триони? Пък и камиони свличат дългите смърчове от временните складове в горите. Машините работят за хората. Сега и шетнята по добитъка не е тъй голяма. Електричеството навлиза в кошарите. То навлиза и с доилките, и с поилките, и неусетно замества хората в най-тежкия им труд. Те виждат всичко и разбират истината. Но техниката сякаш ги прави нетърпеливи, припрени и недоволни от постигнатото. Такъв е пътят на прогреса.
Погледът е отправен в бъдещето. Искровете и сега са неузнаваеми, странно променени в по-малко от десетилетие и половина. Какви ще бъдат те подир десетина години? Китни алпийски селца! А чудната долина на Черни Искър? Един огромен лагер за летен и зимен отдих на хиляди трудещи се от всички краища на страната. Защото Искровете и днес не принадлежат само на искровци. Край първия почивен дом на печатарите в Говедарци израсна втори, отреден за работниците в търговията, сетне и трети… Над тях, прикътани в гората, се белеят сградите на детския лагер за столичните училища. И учениците от миньорския град Перник имат свой лагер в същата гора. Долу, накрай селото, ежегодно летуват децата на служителите в близките лесничейства, а спретнатата сграда на прогимназията отколе е любим почивен дом на столичните деца през лятната ваканция. През тоя сезон много родители наемат стаи в новите къщи на Говедарци, за да бъдат близо до тях. И привечер, когато слънцето залязва, над покривите на селските къщи вече не се носят облаци от прах с пристигането на говедата, защото и главните улици са павирани, а добитъкът се прибира в кооперативните обори далече отвъд последните жилища. Така е в Говедарци, тъй е и в другите селца. Навред никнат детски лагери. В училището в Маджаре до късна есен стоят книжните гирлянди и украсата, изработена от ръцете на летуващите малчугани. Голям летен лагер има и в Мала Църква, досам водноелектрическата централа, само на хвърлей камък от реката. Децата играят цял ден в пясъците край бистрата вода. И дишат боровия въздух. Друг лагер изникна през последната година в гората между Мала Църква и Маджаре — с нови, спретнати бараки, облицовани отвътре с гладка материя от дървесина, застлани с дъсчени подове и много слънчеви от честите прозорци. Тревата край тях е чиста, а боровете — високи и сенчести, с горски ягоди и малини около дънерите. А боровинките в горите над Бели Искър и в тревата между стръмните скали на Демиркапия? Те сякаш бързат да узреят, преди да се разотидат летовниците. Дойде ли зимата, децата ще си спомнят за тях. И ще копнеят за идното лято.