II
Алпийското било на Северозападна Рила, насрещната Лакатишка Рила и долината на Черни Искър, вдлъбнала се като огромно елипсовидно корито между тях, представляват една обща, неразделна панорама. Човек не може да се възхищава на билото, без да съзерцава и долината. Тъкмо контрастът предизвиква възторга. А меките контури на Лакатишка Рила, чийто най-висок връх остава с кръгло хиляда метра под равнището на отвъдното алпийско било, само допълват и подсилват тоя контраст.
Най-величествената гледка към алпийското било не се разкрива от дъното на долината, в която се гушат селцата Маджаре, Говедарци и Доспей махала. Наистина абсолютната разлика във височината е внушителна. Селцата лежат в пояса между 1100 и 1200 метра, докато поне десетина от насрещните великани достигат или превишават 2700 метра надморска височина. Въпреки това, гледани оттук, върховете не са толкова импозантни. Те изглеждат някак вкупчени един в друг, с неясно очертани контури и размазан релеф. Просто губят част от своята внушителност. Човек трябва да възлезе донякъде по склоновете на Лакатишка Рила отвъд Черни Искър, например срещу Рибарника, гдето ще намери и дървен мост връз реката, да достигне заслоните на стопанството при няколкото кичести самотни бора и оттам, уединен като самите дървета край него, да рейне поглед насреща, право на юг, към назъбените Купени, с Лопушките върхове, Мечитите и Будачица вляво от тях и с Ловница, Орловец и Мальовица на запад. Едва тогава той би почувствувал в пълна мяра могъщото величие и несравнимата красота на възправеното пред него алпийско било на Рила.
На изток, в самия ляв фланг на тия великани, Средонос срамежливо показва двойната си гърбица — цялата в зеленина от мурите по нея, и сякаш нарочно е снишил гръб, та погледът да литне отвъд него, в синевината на простора, за да опре в каменното чело на рилския първенец. В полянката под източния скат на Средонос, току над стръмната скала, лежат развалините на бившия княжески дворец. Днес само зидовете на основите напомнят за него. Нека се доразрушат и те! Погледът нетърпеливо се мести надясно и се плъзва по грациозната дъга на Тънкия рид. По-нагоре по рида една грамада от камънаци, прилична отдалеч на приказни каменни кули, е кацнала насред билото. Това е Будачица или Будачкия камък, наричан „кащето“ от Искровци. Защото той наистина прилича на каменна къща. Ветрищата ли се сбират там, за да будят халите които пазят рилските езера? Ветрищата и само те! Ще ги чуете как свистят в отсечените стени на грамадата всяка есенна вечер, когато боровинарките заслизат към селцата с пълни кошници на гръб. Ветровете свистят, за да будят халите в Будачица…
Очарован, погледът се мести още по-нагоре. Сега Мечитите го смайват. Изправили се един до друг като родни братя и вече посивели от старост или може би от скука, защото са тъй далече от пояса на клековете и птички нарядко долитат при тях, те приличат на стражи, застанали на пост от двете страни на стария каменен друм. А той пълзи по чупката между двете каменни чела. Бдят стражите и сякаш чакат завръщането на поклонниците от Рилския манастир. Те ще ги пропуснат да минат по безснежния друм. Ала зиме, когато сняг покрива челата им и бурите ги удължават с коварни, винаги опасни козирки, само смелчаците дръзват да пълзят със ски между плещите на задрямалите стражи. Те изглеждат кротки и невинни сега, през лятото, гледани откъм Лакатишка Рила. И почти равни на бой, като същински братя, макар по-големият да стърчи с кръгло четиристотин метра над главата на другия. Днес картографите му дават 2568 метра надморска височина.
В миналото, когато други кроячи измерваха ръста на тоя връх левент, нему не достигаше само един аршин до кръглите 2500 метра.
Кой великан е раззинал челюсти вдясно от Мечитите и не там ли стърчеше Поповата капа? Уви, туй беше Попова капа!… С рядкото си упорство Павел Делирадев премести капата на попа още по̀ на запад, досам Купените и току над Поповските езерца, а тук постави Лопушкия връх. Задачата беше трудна и му отне към двадесет години. Ала накрая той успя да убеди всички в правотата си — всички картографи, почти всички планинари и дори повечето шопи от Искровете. Само побелелите хора в тия селца още наричат върха с предишното му име. Инатят се по стар навик, а може и от владиката да се боят или от архиерейския наместник в Самоков, рече ли да дойде и подири някогашната Попова капа… Всъщност Лопушняците са два върха, като Мечитите, и със стръмните си северни урви, в които се крият почти вечни преспи между тъмни скали, те наподобяват отдалеч някакъв кух, изгнил чудовищен зъб. Малка пътечка води нагоре към източния връх, смело пролазила от реката между сипеите и снежните преспи, но малцина минават по нея. Тя е същинска Голгота за туриста с по-тежка раница.